— Здравей, Кевин.
Той вече беше облечен в панталони и поло риза, можех да усетя свежестта на афтършейва му.
Огледа ме учтиво, но внимателно. Съмнявах се, че ме позна, но фактът, че знаех името му, означаваше, че сме се срещали и преди.
— Боя се, че лорд Кинкардън не си е у дома.
— Всъщност идвам при теб. Извини ме за ранния час, но въпросът не търпи отлагане. Може ли да вляза?
Кевин ме покани в малка приемна на приземния етаж. Подобно на останалата част от къщата на Лорънс, тя бе обзаведена с онази уникална богаташка комбинация от безупречни антики и вехта, домашна практичност, която никой декоратор не е успял да възпроизведе. Настаних се на избелял син фотьойл от ИКЕА, разположен до изящен параван „Едо“ с релеф от жерави в бледосребристо и синьо, с яркооранжево яке „Пуфа“, закачено на единия край.
— С какво мога да ви помогна, мис?
Винаги съм харесвала Кевин. Бихте искали да имате човек като него на своя страна в битка. Или ако трябва да счупи нечий крак.
— Струваш ми се подходящ за една работа — започнах аз.
— Разбирам.
Мълчанието между нас беше за предпочитане пред разговор. Кевин си играеше с пръстена с печат на лявата си ръка. На дланта му беше татуирана синя светкавица.
— Нуждая се от шофьор с микробус. Някой… силен. И дискретен. Изключително дискретен. Всичко, което трябва да направи, е да го наеме, да се срещне с мен на определено място в точно определено време и да ми помогне да го натоварим. Трябва ми днес, мога да върна микробуса утре. Няма нищо сложно. Три хиляди в брой за шофьора, хиляда за… посредника. Разбира се, предварително.
— Мисля, че мога да ви помогна, мис. Моля да ме извините, но трябва да се обадя по телефона. Искате ли чай?
— Не, благодаря.
Измъкнах плика от „Кларидж“ от чантата си и го сложих на облегалката на стола, където и двамата старателно не го забелязвахме.
Докато го нямаше, направих списък наум за нещата, които трябваше да свърша.
Той се върна след около петнайсет минути с телефонен номер и адрес, написани на лист хартия с герба на Лорънс.
— Кевин, това е прекрасно. Безкрайно съм ти благодарна за помощта. Трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме отново.
— Аз също, мис. Винаги е удоволствие да помогна на приятел на лорд Кинкардън.
Пликът ни гледаше как излизаме от стаята.
Точно след десет пристигнах в търговския парк „Тотнъм Хейл“, за да се срещна с приятеля на Кевин — Елвис, който ми изпрати съобщение, че приема работата. Чудех се дали трябва да нося копие на „Таймс“, но имаше само един подобен тип, който чакаше пред „Макдоналдс“.
— Добре. Ти ли си пиленцето на Кевин?
— Точно така. Ето какво ще направим.
Обясних му, че трябваше да изнеса нещо от склада веднага след търга. Доста тежко. А зоната пред клетките до задната врата на аукционната къща беше строго забранена за спиране. Не можех да рискувам да паркирам превозно средство там, а после някой катаджия да се намеси, а трябваше да отида в склада веднага щом приключи търгът. Обясних на Елвис, че просто трябва да наеме микробус, да паркира предварително в близост до „Хеймаркет“ и след това, когато му изпратя съобщение, да го докара отпред. Три бона за десет минути. Бях взела старомодна карта и отбелязах клетките и пътя до тях, като добавих списък с нещата, от които се нуждаех, и триста лири допълнително за разходите. Микробусът трябваше да бъде с пълен резервоар.
— Ще трябва да заемеш позиция от десет часа, за по-сигурно, въпреки че предполагам, че ще е по-скоро към единайсет.
— Добре.
— Хм, само още нещо. Изглеждаш невероятно, но когато ме взимаш, би ли могъл да облечеш нещо по-малко… запомнящо се?
Бялото велурено яке с ресни и сребърна украса на гърба и каубойските ботуши изглеждаха супер, но щяха да се открояват в „Сейнт Джеймс“.
— Добре.
Едно такси ме върна в „Мейфеър“ в единайсет. Винаги съм обичала магазинчетата около „Пикадили“ — специализирания за копчета за ръкавели в „Бърлингтън Аркейд“, където можете да намерите викториански копчета за ръкавели, украсени със зъби на отдавна умрели деца, часовникари и шивачи на ризи, магазина за шапки на „Лок“, както и специализирания във военни регалии, чиято стока включва пълни униформи и антикварни тривърхи шапки. Преди да тръгна към „Сейнт Джоне Ууд“, влязох в „Тръмпър“ — бръснарница на Кързън Стрийт, където купих най-голямата бутилка от лимонов одеколон в бонбоненорозова кутия и старомоден бръснач с полирана дръжка. После минах през „Шепърд Маркет“ и се спуснах по Джърмин Стрийт до „Ню и Лингууд“, за да избера копринена вратовръзка, и влязох в магазина за тютюневи изделия на „Фокс“. Преди да взема друго такси от „Хеймаркет“ около обяд, купих и пакетче мокри кърпички „Брило“ от „Теско Метро“ и чифт латексови ръкавици от „Буутс“.