Започвах да се обърквам също като тази непозната.
— Бете и Бъд Робинсън. Те живеят тук.
— Вероятно сте сбъркали къщата. Аз съм Тес Морис. Двамата със съпруга ми Питър и двете ни деца тъкмо се нанесохме.
— Кога? — попита Меган. — Кога се нанесохте?
— Пристигнахме снощи. Спахме на надуваеми дюшеци, докато днес не пристигна камионът с мебелите ни. Някои съседи дойдоха да ни помогнат. Помислих си, че сте част от тази група.
Последва кратко мълчание. И тримата се чувствахме неловко.
Някакъв мъж — доста висок, с чуплива черна коса — застана зад жената на вратата.
— Здрасти — поздрави ни той. — Аз съм Пит Морис. Току-що се нанесохме. С какво можем да ви помогнем?
Тес Морис му обясни на какво се дължи посещението ни и че сме се „объркали, като търсим двойка, която не живее тук“.
— Живееха тук довчера — обясни Меган. — Направихме си барбекю точно тук… миналата вечер.
— Съмнявам се — възпротиви се Пит, който сякаш искаше да каже: „Вие луди ли сте или какво?“. — На двора дори няма скара. Вече погледнах. И стаите са прясно боядисани. Заповядайте, влезте. Можете да вдишате миризмата на боя.
Влязохме. Били сме в този коридор и преди. Когато Бете и Бъд живееха тук, беше боядисан в светлозелено. Сега беше бежов. Погледнах тесния коридор, който водеше до кухнята. Видях Мари Димано да носи голям кашон. Миг по-късно се появи и Марк Стантън, който държеше голяма кристална лампа.
— Да — потвърдих аз. — Боята наистина е прясна. Мястото изглежда чудесно. Искам да ви питам още нещо. Вие двамата никога не сте чували за Бете и Бъд Робинсън, така ли?
— Не. Никога — отговори Пит.
Меган ми се притече на помощ.
— Е, както и да е. Добре дошли в квартала. Ще ви посетим с пай, руло или нещо такова. Наистина. Добре дошли — довърши тя.
— Благодаря. Мисля, че този град е перфектен за нас — каза Тес Морис.
Точно преди да се обърнем към отворената врата, отговорих:
— Да, мисля, че това място наистина е перфектно за вас.
29
Отказахме се да продължаваме да ровим в изчезването на Бете и Бъд. В центъра за обработка на поръчките чухме, че има два офиса, в които се правят инструктажи — единият в Сан Франциско, а другият в Атланта. Само че не знаехме как да започнем, камо ли откъде. Освен това с нашата дневна работа в „Магазинът“ и нощната ни работа върху книгата ни оставаха по-малко от четири-пет часа сън.
Дневната ни работа беше глупава. Двамата с Меган така и не се изморихме да се оплакваме един на друг от нея. Освен това беше тежка. Безинтересна. Скучна. Да караме стормърите си около огромния център за обработка на поръчките също беше изненадващо изтощително.
От друга страна обаче, работата си имаше важни преимущества. Лесно можехме да се слеем с хилядите хора, които работеха в „Магазинът“, и да се придвижваме незабелязано сред колегите си. Меган беше много приятен събеседник и изключително бързо предразполагаше хората да се отпускат пред нея и да й споделят. Понякога я осведомяваха за нещо пикантно относно делата на „Магазинът“. Но дори това беше плашещо. Дали нашите информатори ни казваха истината? Дали не докладваха на висшестоящите си, че душим наоколо? Някой въобще знаеше ли какво точно се случва в „Магазинът“?
Само след няколко седмици на това място въпреки болежките в гърбовете ни и преживяната скука бяхме на път да напишем една страхотна книга.
— Чуй — казвах често, — след година ще сме отново в Ню Йорк, на върха на света.
Меган се съгласяваше с мен. След това казваше, че ще ни спипат и четиримата ще изчезнем от лицето на Земята. Понякога говорехме. Понякога плачехме. След това правехме единственото възможно нещо: връщахме се към работата си по книгата.
Когато на таблетите на всички пристигна съобщението, че се е освободил постът на „Помощник групов мениджър“, който щеше да е подчинен на Сам Рийд, двамата със съпругата ми дори не си помислихме да кандидатстваме.
Няколко дни по-късно, докато товарех двадесет кашона с енергоспестяващи крушки и триста кутии с котешка храна „Фенси Фийст Класик“ на стормъра си, получих съобщение от Меган.
Няма да повярваш! Повишиха ме на Пмщ грпв мнж!
Когато двамата разговаряхме на обед, й споделих, че съм шокиран; та тя дори не беше кандидатствала за поста.
— Аз също бих била шокирана… — отвърна Меган. — Само че тъпият ми мениджър Сам Рийд е отговорен. Каза, че решението е негово. Обясни, че го е взел, защото съм „много приятен човек“.
— И имаш много приятен задник — добавих аз.