Двамата се засмяхме, но нека си го признаем, подобни неща никога не се нравят на един съпруг.
Двамата с Меган се съгласихме, че най-правилно ще бъде да се правим на благодарни на Сам и да се опитаме да създадем повече възможности за събиране на информация за книгата ни. Така че на малкото парти по повод повишението на съпругата ми (няколкостотин души, изискано бордо „Лафит Ротшилд“ и същите изкушения с хайвер, които сервираха по време на речта на доктор Уернър), когато Сам вдигна тост за Меган и каза: „Кой би предположил, че ще бъдем възнаградени с такова слънце от Ню Йорк?“, съпругата ми се усмихна.
И каза:
— Не мога да се сетя за по-хубаво място от Ню Бърг, на което да грея.
„Оскар“ за най-добра женска роля отива при Меган Брендайс.
Не можех да спра да мисля, че утре съпругата ми щеше да работи зад бюро, а аз зад волана на стормър. Погледнах напред и видях Сам Рийд и Меган. Позираха за снимка. Постоянно присвяткаха светкавици на телефони. Сам прегърна съпругата ми през кръста. Ръката му продължи надолу към място, на което не биваше да бъде. Гледах и чаках Меган да го скастри. Не се случи. Може би трябваше да остави Сам. Или може би не трябваше.
Параноята ми не беше крайна, но определено се беше насочила в тази посока.
Казах си, че всичко ще е наред за известно време. Може би ми бяха повлияли всички онези табели в центъра за обработка на поръчки, на които пишеше „БЕЗ ТРЕВОГИ“.
30
— Алекс, веднага изключи тази проклета камера — каза със сериозен глас Меган.
Двамата бяхме забелязали, че Алекс и Линдзи са в кабинета ни и се крият зад купчина стари броеве на „Уолстрийт Джърнъл“. Правеха ни поредното видео на онези плоски джаджи, които им позволяваха да изпращат съобщения, да телефонират, да записват и обработват видеа.
През последните три дни ни снимаха непрестанно. Снимаха ни, докато пиехме кафе сутрин. Снимаха ни, докато говорехме по телефона, докато пазарувахме, докато миехме колата, докато правехме всичко, освен когато бяхме под душа или на тоалетната чиния… макар да не бях сигурен дали сме се отървали от това унижение.
— Имаме доста добър материал на двама ви, докато спите — споделиха децата ни.
Обясниха ни, че го правят за училищен проект, наречен „Мил дом Ню Бърг“.
— Ще направим колаж — обясни Алекс. — Ще има много снимки. Ще сложим много готина музичка. Може би Бек. Ще го направим като един много интересен документален филм, нали се сещате?
Не се сещах. А и непрестанното снимане ми лазеше по нервите.
— Добре — каза Линдзи. — Ако не ви пука за училищните ни проекти, просто ще си седим незабелязани тук.
— Разбира се, че ни пука за училищните ви проекти — отвърна Меган и си пое дълбоко въздух. — Но двамата с баща ви работим в момента. Знаете колко важен е нашият проект.
— Значи не можем просто да си седим кротко тук? — попита Алекс.
— Защо ви е дори да го правите? — учудих се аз.
Децата ни продължаваха да ни даряват със стандартните си нюбъргски усмивки, но когато Линдзи отговори, в гласа й определено се усещаше раздразнение:
— Да. Прав си. Защо ни е да го правим?
Обърна се към брат си.
— Да вървим — нареди му тя.
Двамата излязоха през вратата.
— Не бяхме ли прекалено груби? — попита Меган.
— Не — отвърнах аз. — Това е много дразнещо — този внезапен копнеж на децата да са винаги край нас.
— Може би просто порастват и искат да са с нас.
— Никога не съм искал да бъда с моите родители — признах си.
— Не съм изненадана. Познавам родителите ти.
— Ето това беше грубо.
— Децата просто искат да бъдат край нас. Толкова ли е лошо?
— Не знам — отвърнах аз. — През по-голямата част от времето, което прекарват с нас, просто не… участват. Не говорят много, докато сме онлайн или докато четем. Идват в кабинета само за да… — не можех да намеря правилната дума.
Меган ми помогна:
— За да дремят.
— Не, не просто да дремят. Наблюдават ни. Имам чувството, че ни шпионират.
Съпругата ми се засмя. Наведе се и ме целуна.
— Шпионират ни единствено дроновете и камерите.
— А сега тези дронове и камери наблюдават как децата ни ни шпионират. Виж, да си кажа честно, започвам да се тревожа. Харесват училището си. Харесват приятелите и учителите си… а сега и този проект. Той е перфектният пример. Толкова са погълнати от него, че се превръщат в… не знам. Просто не са Алекс и Линдзи, които познаваме.
— Разбирам те, но така или иначе това щеше да се случи — отвърна Меган.