Вратата на дървения терминал не беше автоматична. Дори имаше дръжка. Натиснах я. Влязох вътре и една жена с червена пола и синьо сако, която приличаше на излязла от телевизионна реклама от 50-те, ме посрещна.
— Добре дошли в НБУ, сър. Бихте ли ми показали бордната си карта — прикани ме тя. Не беше нито мила, нито груба, а любезна по нюбъргски.
Изпълних молбата й. След като разгледа бордната ми карта, ми показа една затворена врата зад себе си.
— Използвайте ескалатора, сър. — Тази врата се отвори автоматично. Качих се на ескалатора и бързо се издигнах нагоре. След малко се озовах в най-модерната стая, в която някога бях влизал. В нея имаше неща, които могат да се видят и на другите летища — транспортни ленти, електронни знаци за пристигащи и заминаващи и метални бюра пред гейтовете — само че тук лентите бяха по-бързи, знаците светеха по-ярко, а металните бюра бяха по-високи.
Всичко изглеждаше по-голямо и по-добро от нормалното. Пътеките бяха по-широки. Куполоподобните тавани — по-високи.
Погледнах към таблото за заминаващите, но не видях никакви полети за Сан Франциско. Нямаше такива. Само полети за „Ла Гуардия“, „Джей Еф Кей“ и международно летище „Лос Анджелис“. Нищо друго. Сакът ми се стори много по-тежък, отколкото беше.
Една много привлекателна млада жена без униформа се приближи до мен.
— Господин Брендайс? Джейкъб Брендайс? — попита тя.
— Да, това съм аз.
— Чудесно.
— Да, чудесно е — отвърнах с усмивка. Жената не обърна внимание на шегата ми. Бях започнал да осъзнавам, че почти всички в Ню Бърг не обръщаха внимание на шегите ми. Може би просто не бях много забавен.
Жената държеше малко електронно устройство. Погледна го и заговори:
— Виждам, че ще пътувате със следващия полет за Сан Франциско. Съпругата ви вече е отпътувала преди два часа от летището в Омаха. Вие сте заедно с двете си деца — довърши тя.
— Да, донякъде сте права. Съпругата ми лети с колегите си. А на мен ми беше запазено място тук от „Магазинът“.
— Точно така — съгласи се жената, сякаш току-що й бях казал, че небето е синьо, а слънцето горещо. — Но също така трябва да летите с децата си, Александър и Линдзи Ан.
— Да. Така се казват нашите деца. Но те са си у дома. На училище са — отвърнах аз.
Започнах да се изнервям, но все още не панически. Забелязах, че всеки друг пътник или групичка от хора на летището са разпитвани от подобна привлекателна жена с електронно устройство в ръка. Само дето другите изглеждаха щастливи, дори очаровани от разговорите си.
— Има някакво объркване — заяви жената. — Сега ще оправим нещата.
Натисна няколко бутона.
След това потвърди онова, което вече ми беше казала.
— Не. Децата трябва да са с вас. Не можете да ги оставяте сами. Ваше задължение е да се грижите за тях и да ги храните.
— Не разбирате — отвърнах аз, — те са достатъчно големи, за да се гледат сами. Оставяли сме ги много пъти. Напълно са способни… Момичето е на…
Приготвях се за сериозен спор с тази жена. Изведнъж тя заговори с огромна нелепа усмивка на лице.
— Няма проблем, Джейкъб. Няма проблем.
Натисна няколко бутона на устройството си и продължи да говори:
— Свързала съм се със Службата за грижа за деца и съм осигурила дрон да им носи закуската и вечерята според хранителните им нужди.
Единствено успях да промълвя:
— Добре. Много добре.
— Гейт 11 — съобщи жената с глупава усмивка на лице. — Самолетът за Сан Франциско отлита след четиридесет и пет минути. Приятен полет. — След което добави: — Бъдете спокоен.
— Между другото, с коя авиокомпания ще летя? — попитах аз.
Жената се усмихна. И отговори:
— Както казах, господин Брендайс, бъдете спокоен.
33
Много неща си бяха същите от последното ни идване в Сан Франциско преди двадесет години. Очарователните стари трамваи все още изкачваха хълмовете, а Голдън Гейт Бридж си беше все така невероятно красив в своя странен оранжев цвят.
Много други неща обаче се бяха променили съществено. Не бяха само стотиците четиридесететажни сгради, които се протягаха към небесата, или всички онези милиардери от Силициевата долина, които задръстваха улиците с поршетата и мерцедесите си.
Една точно определена група от промени се стори особено плашеща за двама ни с Меган. Сякаш малкият Ню Бърг беше експлодирал и се беше превърнал в този огромен шикозен град.