Навсякъде бяха монтирани камери на правителството и на „Магазинът“ — над светофарите и входовете на сградите, на хладилните витрини в супермаркетите, в стъклописите на катедралата „Света Мария“, дори на вратите на тоалетните на стадиона на „Джайънтс“.
На всяка маса в заведенията, на всеки щанд в магазините и във всяка стая в хотелите бяха монтирани миниатюрни бръмбари. В такситата, автобусите и трамваите имаше записващи устройства. Ресторантите, парковете и фериботът до „Алкатраз“ бяха пълни с камери. Много хора носеха хирургически маски не само заради мръсния въздух, но и за да скрият самоличността си.
Всичко беше депресиращо и зловещо като небесата над главите ни. Това лишено от слънце небе не беше само в резултат на прословутата мъгла на Сан Франциско. Не, небесата бяха почернели от дронове, извършващи наблюдение, доставки и проучване. Този нов Сан Франциско ме плашеше, но също така ме натъжаваше. В него видях бъдещето и то определено принадлежеше на „Магазинът“.
О, да. Още едно нещо се беше променило по време на това пътуване и то нямаше нищо общо с града. Беше свързано с противния ни шеф Сам Рийд.
Онзи Сам Рийд, който не можеше да държи ръцете си далеч от съпругата ми, онзи Сам Рийд, който ми говореше сякаш бях някакъв помияр, изведнъж се превърна в най-добрия ми приятел. Без никаква явна причина.
— Джейкъб, намерих билети за мача на „Джайънтс“ срещу „Доджърс“ тази вечер. Какво ще кажеш Меган да попазарува и да посети един-два музея, а ние да отидем да го гледаме? След това всички можем да хапнем някъде.
Моля?
Внезапните изблици на хуманност от страна на Сам не секваха:
— Виж, Джейкъб, не мога да те поканя на сутрешните лекции и срещи утре, но мога да те вкарам в следобедното пътуване до Напа, което планират за нас.
Двамата с Меган бяхме супер подозрителни към този мистър Хайд, който много бързо се беше превърнал в доктор Джекил.
Когато се върнахме във „Феърмонт“, за да се преоблека за мача, обсъдихме „новия Сам Рийд“.
Както винаги на Меган не й пукаше, че камерите записват всяка наша дума. Въобще не криеше мнението си.
— Намислил е нещо — заяви тя. — Няма как някой като Сам да се превърне в такъв добряк за една нощ.
— Дай да не натискаме циничния бутон толкова бързо — отвърнах аз. — Може би просто иска да ни опознае и смята, че сме забавни, умни, почтени и…
— Не се заблуждавай, Джейкъб — скастри ме Меган. — Помниш ли вчера, когато го попитахме за Бете и Бъд? Просто натисна нещо на айпада си и след десет минути каза: „Не. Просто са прехвърлени. Не са тук за инструктаж. Никога не са били.“
— Може би това наистина е цялата информация, с която разполага.
— О, я стига. Гласът му стана много хладен. Веднага се провали в ролята си на Господин Добряк. Мисля, че беше изключително щастлив, когато ни каза, че не може да ги намери. Мисли си каквото си искаш — добави съпругата ми, — но хич му нямам доверие.
— Предполагам, че си права — съгласих се. — Това обаче не ни пречи да се наслаждаваме на новия Сам, докато можем. Сещаш се, преди старият да се е появил отново.
— Ти му се наслаждавай — отвърна Меган. — Нямам намерение да го правя.
Обух си дънките, а съпругата ми прихвана с шнола косата си. Докато си слагаше грим на очите и обличаше една тясна тъмносиня тениска, не можех да спра да мисля за нея и Сам.
Двамата го смятахме за първокласен гадняр, но не беше ли възможно просто да е улегнал? Меган не му се връзваше на глупостите. Аз определено не го харесвах, но съпругата ми направо го мразеше.
Или поне искаше така да си мисля.
34
Най-важното събитие на конференцията в Сан Франциско се оказа умопомрачително изненадващо — презентация от Томас П. Оуенс, основателя на „Магазинът“.
В интерес на истината никой в организацията не познаваше господин Оуенс. Всички смятаха, че живее в отшелничество. Един източник твърдеше, че е в ранчото си в Бразилия. Друг заявяваше, че пребивава в мезонет от двадесет стаи в Сардиния. Проверихме всяка една следа, но стигнахме единствено до задънена улица. Почти никой не го беше срещал.
Заради тайната ни книга двамата с Меган бяхме събрали доста материали за Оуенс. След като обаче прочетохме всичката информация, която бяхме акумулирали, и анализирахме всяка бизнес статия за него, след като проследихме и разговаряхме с жена, която твърдеше, че е незаконната му дъщеря, осъзнахме, че не знаем повече за него от всеки друг. Дали се криеше зад завесите някъде в Ню Йорк, в родния си Лорейн, Охайо, или в Страната на Оз — никой не знаеше. Въпреки това всички се интересуваха от него.