— Сигурен съм, че разполагате с досиетата ни — отвърнах аз.
— Да, така е — съгласи се портиерът и веднага разбрах, че не се шегува.
Нощта притежаваше една хладина, която всички казваха, че е характерна за Сан Франциско. Затова вървяхме бързо.
Покрай нас минаваха обичайният набор от хора — туристи, местни и такива с хирургически маски на лицата. Над главите ни летяха дронове и, разбира се, имаше един лично за нас двама ни с Меган. Съпругата ми като че ли нямаше нищо против подобно постоянно наблюдение. Това ме разгневяваше.
Светофарът за пешеходците се смени от зелено на червено.
— Да вървим — подканих я аз. — Майната му на светофара.
— Не — отвърна Меган. — Мразя, когато минаваш на червено.
— Хайде де. Умирам от студ.
Тръгнахме да пресичаме. Дронът ни не се отделяше от нас. Гмурна се толкова ниско надолу, че едва не ни удари.
Някой наду клаксон. Видяхме един огромен „Шевролет Тахо“ на половин метър от нас. Съумяхме да спрем и да го избегнем. Нисколетящият дрон не извади подобен късмет. Той се удари безмилостно в него от страната на шофьора. Катастрофата беше оглушителна. Беше ужасна. Стоманата на шевито се намачка. Изпод покрива му се заиздигаха огнени пламъци. Събраха се хора, някои пък побягнаха надалеч. Огънят започна бързо да се разпространява в автомобила. Смачканият и счупен дрон беше хванат в капана на задната седалка върху обезобразените и кървави лица на две малки деца. Те заедно с родителите си отпред горяха като цепеници, сякаш някой ги беше полял с бензин и после — бум! — възпламениха се.
Двамата с Меган и още четирима души се опитахме да стигнем до пътниците, но жегата беше непоносима, а и очевидно беше прекалено късно, за да им помогнем.
Разнесоха се далечни сирени и няколко странно звучащи стари пожарни камбани. Докато гледахме тази ужасна сцена, осъзнахме, че най-отзад има още едно дете. То също гореше.
Пристигна кола с инициали ПУСФ и трима полицаи в нея. Някъде отгоре се разнесе настоятелно и безмилостно бибипкане. След минута на местопроизшествието се появиха два огромни дрона. Всеки от тях имаше механични нокти, които се спуснаха към смачканата горяща маса. Единият дрон захвана с ноктите си предницата на джипа. Другият извърши същата маневра отзад. Заедно вдигнаха в тъмните градски небеса цялото превозно средство, включително и личния ни дрон, който беше станал част от тази отвратителна скулптура. Всичко това ми приличаше на някакъв странен механичен балет — горящото шеви беше издигано все по-нагоре и по-нагоре, докато накрая не се превърна просто в бавно изтлейващ въглен.
Няколко души, които бяха останали на местопроизшествието, наблюдаваха изчезването на джипа. Тримата полицаи им казаха да се разотиват.
Отидох до единия от тях.
— Видях всичко, полицай. Дори бях замесен, един вид. Нека…
— Моля ви, вървете си, сър. Всичко свърши.
— Джейкъб, хайде да си ходим — изкрещя ми Меган.
— Но… — опитах се да се възпротивя.
Изведнъж чух онзи неприятен звук, който издават камионите, когато карат назад — онова изнервящо биип-биип-биип. Източникът му определено бяха два камиона, но те не караха на задна. Караха си право напред, и то много бавно по „Мейсън Стрийт“. Всеки от тях приличаше на супер модернистична смесица от боклукчийски камион и лъскав луксозен автобус. Отпред имаха закачени стоманени скрепери, които приличаха на огромни шпатули. Започнаха да събират останките — парчета метал, изгорял багаж, хладилна чанта — и да ги хвърлят в контейнерите, които бяха монтирани на каросериите им.
След малко всичко свърши. Напълно.
Хората се разотидоха. Улиците бяха почистени. Камионите си тръгнаха. Петима души бяха умрели по брутален начин, но всички се държаха сякаш нищо не се беше случило.
— Имам чувството, че тъкмо съм преживял на живо истински кошмар — казах на Меган.
Единият от полицаите се провикна:
— Мисля, че ви казах да си вървите.
Апетитът ни си беше отишъл. Насочихме се обратно към хотела. Един нов дрон — заменил стария — се прикачи към нас.
— Много бързо се върнахте — посрещна ни портиерът. Не отговорихме нищо.
Когато се прибрахме в стаята си, веднага пуснахме лаптопите. Местните уебсайтове? Нямаше нищо. Националните уебсайтове? Пак нищо. Ей Оу Ел? Си Ен Ен? Нищо. Пуснахме телевизора. Новините? Нищо.
На следващата сутрин ни доставиха „Сан Франциско Кроникъл“ на прага на вратата. Прегледахме го. Нищо.
Нищо. Нищо. Нищо. Сякаш злополуката никога не се беше случвала.