— Кой, по дяволите, е там долу?
— Ние сме! — извика в отговор Меган.
— О, здрасти — поздрави синът ни.
Отидох до стълбите.
— Къде е сестра ти?
— Откъде да знам? — изкрещя Алекс.
Зарекох се, че няма да се ядосвам.
— Тук съм — прозвуча гласът на Линдзи. Без „здрасти“. Без „добре дошли“. Само „Тук съм“.
Дотук с обещанията, че няма да се ядосвам.
Меган дойде при мен в коридора.
— Не можете ли да слезете и да ни поздравите? — провикна се тя.
— След няколко минути — отвърна Алекс. Отговорът на Линдзи беше още по-лош: — Не мога. Заета съм.
Меган поклати глава и се върна в кухнята, но аз не се отказах толкова лесно. Седнах на най-долното стъпало.
Избърсах потта от лицето си с ръка. Това не беше особено ефикасен метод. Зарових потна глава в потните си ръце. Чувството от самолета се завърна, чувството, че всеки един момент ще се разплача.
Бях объркан, натъжен и гневен. Измъчваше ме нетърпението на Меган. Преобразените в усмихнати личица Бете и Бъд. Злополуката с джипа. Покорилите небесата дронове.
Станах и се изкачих до третото стъпало. Изкрещях:
— Слизайте веднага. Веднага! Чувате ли ме? Веднага. — Не можех да спра да викам. Не можех да спра думите да се сипят толкова гневно от устата ми. — Чувате ли ме? Да не сте глухи? Слизайте веднага тук долу!
Двете ми деца се появиха.
Изглеждаха объркани.
Ръцете ми трепереха. Стомахът ми се беше свил на топка. Краката и главата ме боляха.
Меган също се появи.
— Какво има, Джейкъб?
— Какво има ли? — извиках аз. — Децата ни дори не слизат, за да ни посрещнат. Ето това не е наред.
Мъртвешка тишина.
— Какво толкова е станало? — попита нагло Алекс, но нямах никаква енергия да продължавам тирадата си.
— Какво ти е, татко? — учуди се Линдзи.
Вместо да обяснявам, отговорих:
— Няма значение. Просто се връщайте към заниманията си. — Хлапетата ме изгледаха подозрително, след което се обърнаха и се качиха отново горе.
Погледнах Меган.
— Опасявам се, че губим децата — оплаках й се.
— Аз се тревожа, че губим теб — отвърна тя.
Смятах, че съм изразходил всичките си гняв и енергия, но изведнъж усетих как се завръщат. Напрежението отново нападна крайниците ми. Главоболието пак започна да ме тормози.
— Меган, качвам се горе, за да поработя върху книгата.
— Няма ли да оправим багажа, да вечеряме, да проверим имейлите… — занарежда съпругата ми, но аз я прекъснах:
— Не! Не сега. Остави ме на мира. Качвам се горе, за да поработя върху книгата. Сега ми се работи и сега смятам да работя. — Взех лаптопа си и се заизкачвах по стълбите, като вземах стъпалата по две, по три. Бързо стигнах до вратата на кабинета ни. В главата ми се разнесе глас: Най-накрая у дома!
42
Отворих вратата на таванската стая толкова силно, че едно винтче изскочи от пантата.
Кабинетът беше завладян от суха жега. Това доста ми хареса. Хареса ми, че очите ми горяха, а кожата ми експлодираше от пот. Съблякох ризата си като боец, който беше закъснял за боя. Използвах я, за да попивам потта от лицето, косата и врата си.
Разпръснах бележките, надраскани върху късчета хартия и пликове от писма, на прашния под. От дни не се бях чувствал толкова развълнуван. Гневът вътре в мен беше заменен от почти неконтролируема енергия.
Прегледах набързо компютърните си бележки и преписах важните точки и факти на листчета, които прибавих към постоянно увеличаващата се купчина. Когато моливът ми се изхабеше или счупеше, грабвах нов и продължавах. Не можех да смогвам да пиша достатъчно бързо.
Не бях много наясно, но мисля, че планът ми беше да свърша колкото се може повече работа, преди Меган да дойде да ми обясни, че правя нещо лошо. Не оставаха много часове до утрешния ден, в който щях да продължа да мъкна десетки литри ябълков сок, микровълнови печки, кашони с градински ножици и…
В този момент ми хрумна идея, която веднага разбрах, че е чудесна. Също така знаех, че ако съпругата ми беше тук, нямаше да се съгласи, че е така.
Имах намерение да започна да пиша самата книга. Бележките можеха да почакат. Да, трябваше да направим още много проучвания, да разследваме още и да напълним още кутии от обувки с листчета с информация, но най-накрая бях разбрал какво означава фразата „Мисля, че ще се пръсна!“.
Започнах да набирам.
Кой е създал ада? Някои казват, че е Бог. Други твърдят, че е самият дявол. Но ако някога сте били в Ню Бърг, Небраска, веднага ще се убедите, че не е бил нито един от двамата. Адът е създаден от компания на име „Магазинът“.