Продължих да пиша още половин час. Може би малко повече. Не помня. Спрях едва когато чух Меган да отваря вратата и да влиза.
— Джейкъб, тук е истинска фурна. Включи климатика — нареди тя.
— После — отвърнах аз и продължих да пиша.
— Какво правиш? Набираш като някакъв откачен.
— Нали ти казах. Работя върху нашия проект.
— Не е нужно да си гадняр — скастри ме Меган. — Джейкъб, много си изпотен. Изглеждаш като човек, който току-що е плувал.
Искаше ми се да й кажа: „Спри да говориш, мамка му. Мисля“. Вместо това не й обърнах внимание и продължих да пиша. Най-накрая спрях. Просто спрях. Бях спортен автомобил, на който изведнъж му беше свършило горивото. Отпуснах глава върху мокрите си гърди. Дишах тежко. Меган изглеждаше притеснена.
Тя прокара ръка по голия ми гръб и седна на стола до моя.
— Добре ли си? — попита ме.
— Горе-долу — отвърнах аз.
— Горе-долу? Какво означава това?
— Не съм сигурен.
Меган включи своя лаптоп. Най-накрая събрах достатъчно сила и кураж, за да отворя електронната си поща. Бях получил доста имейли от тази сутрин в Сан Франциско, когато я проверих за последно. Погледът ми веднага се спря на имейла, в чиято тема беше написано с големи червени букви: „СПЕШНО: МЕНИДЖМЪНТ НА „МАГАЗИНЪТ“, СФ, КАЛИФОРНИЯ.“
Отворих го.
Здравейте, Джейкъб Брендайс,
Със съжаление ви съобщаваме, че присъствието ви в центъра за обработка на поръчки на „Магазинът“ в Ню Бърг, Небраска, вече не е необходимо.
Съжаляваме, че ви съобщаваме това едва сега, но обстоятелствата не ни позволиха да го сторим по-рано.
За да сме в тон с нашата действаща философия — „Без тревоги“, — ще поддържаме връзка, за да ви уведомим за бъдещето ви в „Магазинът“.
Имейлът не беше подписан.
— Майка му стара! — изрекох тихичко.
— Какво има? — попита Меган.
— Майка му стара! — повторих аз.
— Джейкъб, какво става?
— Мисля, че току-що ме уволниха.
43
От този момент насетне всичко се промени.
Двамата с Меган все още ставахме по едно и също време, но докато тя тръгваше към своята началническа служба в „Магазинът“, аз се качвах в кабинета ни на тавана и работех върху книгата.
Превърнах проекта в моя работа и се оказа, че тя е нещо, което много ми харесва. Бях подтикван от отвращението си към бившия си работодател и особено от факта, че бях уволнен по един безмилостен и болезнен начин. Така че работата върху книгата беше почти като наркотик за мен. Докато натисках клавишите и постоянно подреждах листчетата с информация, сърцето ми започваше да бие по-бързо и по-силно. Когато се обаждах на информатори, искрено се надявах да могат да ми помогнат. Това бяха бивши служители на „Магазинът“, бивши доставчици, дори един пенсиониран съдия в Денвър, който известно време беше работил за основателя Томас П. Оуенс. Бях доста чевръст, спокоен и когато се налагаше — малко агресивен. Смятах, че върша божието дело. С изключение на моментите, в които отивах до тоалетната или гризвах по някоя хапка сиренце като щастлив плъх, прекарвах цялото си време на бюрото.
Бях доволен от моята неплатена работа, но не бях особено радостен от семейството си и живота си с тях.
И тримата не спираха да ми напомнят, че са ме предупредили за поведението ми. Нямам предвид, че се държаха злобно или неприятно, просто го повтаряха прекалено често.
— Колко пъти ти казах да се успокоиш и да играеш по правилата? — питаше ме Меган.
Алекс запяваше втори глас:
— Предупредих те, татко. Предупредих те повече от веднъж, че нещо не ти е наред.
Съпругата ми правеше едно кръгче наоколо и се връщаше за втори рунд:
— Да, дори децата забелязаха. Първо ги накарахме да променят живота си, като дойдохме тук, в средата на нищото. И после, след като свикнаха… след като им хареса това място…
— Обожаваме го — намеси се Линдзи.
Меган продължи:
— След като обикнаха това място, ти не можа да се приспособиш към него. Трябваше да объркаш всичко.
Водехме този разговор или някоя от вариациите му почти всяка вечер и по няколко пъти през уикендите.
Посмеех ли да се възпротивя или да споря, никой не ми обръщаше внимание. Те бяха много по-гръмогласни от мен. Припевът, който се повтаряше отново и отново, беше следният:
— Защо просто не се върнеш в кабинета си и не продължиш да си пишеш книгата?