— Казахме ти го и тримата. Зарежи тази книга.
Линдзи ми заговори силно и раздразнено:
— Ти просто не разбираш!
— О… много се бъркате — отвърнах с мек, зловещ тон. — Много добре разбирам. Разбирам какво невероятно и могъщо зло е темата на книгата ми…
— Нашата книга — поправи ме Меган.
Това ме разгневи още повече.
— Не, скъпа. Моята книга. Ти и твоите деца не правите нищо друго, освен да се опитвате да ме спрете. Е, имам новини за вас. Няма да спра. Знам каква могъща машина е „Магазинът“. Никой дори не подозира за нещата, които знам аз. Никой не ги е обмислял толкова задълбочено.
Станах прав. В съзнанието си се виждах като величествения крал Артур пред своите рицари на кръглата маса и като Христос по време на последната вечеря.
Едва в този момент осъзнах, че Меган и децата може би са прави: бях полудял.
— Да. Те ще дойдат за мен. Като нацисти в средата на нощта. Ще ме отведат и ще вземат книгата ми.
Мислите ми бяха разпокъсани. Идеите ми се сипеха от устата ми като повръщано.
— Те знаят с какво се занимавам. Знаят всичко. „Магазинът“ е по-могъщ от всеки и от всичко. Никой не може да избяга от него — особено един никой като мен. Камерите. Записващите устройства. Подслушвателните устройства. Шпионите в хотелите на Сан Франциско. Дроновете. Съседите, които не са истински съседи. Приятелите, които не са истински приятели. Семейството, което… — Наложи се да млъкна.
Погледът на Алекс не се беше отместил от чинията му. Ръката на Линдзи трепереше, стиснала чашата с вода. Очите на Меган бяха влажни.
— Не съм готов за посещението им. Никой не е. Но ще се държа мъжката. Ще работя, докато дойдат. Могат да откраднат книгата ми. Могат дори да я изгорят. Но истината ще излезе наяве. Вие тримата грешите. Карате ме да спра. Молите ме да спра. Но сте в голяма грешка. Голяма. Не разбирате следното: Аз разбирам всичко!
45
— Разкарайте се от имота ми, дяволите да ви вземат — изкрещях аз.
— Брендайс, тук сме като представители на града и щата — заяви единият от двамата мъже, които чукаха на вратата.
— Казах да се разкарате от имота ми.
Беше неделя, три часът следобед. Навън, както и у дома, беше студено и облачно — семейството ми почти не ми говореше.
— Брендайс, пусни ни вътре или ще се наложи да използваме сила — настоя същият тип.
Двамата мъже бяха облечени в евтини сиви костюми. Единият беше висок, бял и рус. Другият беше висок, черен и плешив. Двамата бяха дразнещо красиви. Също така и обезпокоително големи. Осъзнах, че никой от тях не е от Ню Бърг, защото не се усмихваха.
— Пусни ги Джейкъб — нареди Меган. — Защо винаги се противопоставяш и създаваш проблеми?
Поех си дълбоко въздух и отключих вратата. В момента, в който свърших работата и вратата вече беше отворена, русият провря ръка през нея и ме блъсна грубо. Паднах на пода. Плешивият носеше голям чук, който използва, за да счупи дръжката на вратата. Стори го с един бърз и силен удар. Така щеше да остане отключена.
— За какво е всичко то… — попитах аз, но веднага бях прекъснат от плешивия.
— Джейкъб Брендайс, сър? — отвърна на въпроса с въпрос той, точно както би постъпил един армейски сержант. Опитвах се да стана от пода.
— Питам ви за какво е всичко то… — отново не успях да си довърша изречението. Този път ме прекъсна русият:
— Отговорете, сър. Вие ли сте Джейкъб Брендайс? — Този беше още по-враждебно настроен.
— Вижте… — опитах за пореден път.
— Джейкъб Брендайс? Отговорете, сър. Отговорете веднага!
Меган реши да стори това вместо мен.
— Да. Той е Джейкъб Брендайс. — Гласът й беше хладен и конкретен.
Плешивият нареди:
— Дайте ни компютъра си.
— Не — отвърнах аз.
— Дайте ни компютъра си, Брендайс.
— Може би не ме чухте.
Русият:
— Дайте ни компютъра си, Брендайс.
Отговорих им като някакво малко дете:
— Не можете да ме накарате да ви го дам. — Бях изнервен и се чувствах като хленчещо шестгодишно пред семейството си.
— Компютърът му е на тавана — сподели Линдзи. Също като този на майка й, гласът на дъщеря ми беше спокоен, но неумолим.
— Не можете да идвате в къщата ми по този начин и да искате да ви давам нещата си.
— Разбира се, че могат, Джейкъб — отвърна Меган.
Русият ме сграбчи за ръката, отмести ме от стълбището и ме блъсна на пода на коридора. Плешивият заизкачва стъпалата, като вземаше по три наведнъж. Другият беше точно зад него. Изправих се и тръгнах след тях.