Но драконът продължи фарса, само дето вече самият той не ядеше, на него май изобщо не му хареса
миризмата на стридите, затова, кривейки лице, започна доста небрежно да изпразва съдържанието на
черупките на стридите... в чинията на лорд Енрое. Той, усетил миризмата, също сбърчи нос, вдиша вонята, опитвайки се да разбере къде се намира източника й и се втренчи в своята илюзорно абсолютно празна
чиния, явно недоумявайки как е възможно така да го подвежда обонянието. След това със съмнение се
вгледа в блюдото със скариди, които „аз” невъздържано тъпчех в устата си и предпазливо произнесе:
- Милада, струва ми се, че не би трябвало да се увличате така.
- Не, хахфо гофорите! Мнохо е фхуффно! - възторжено избоботи с пълна уста илюзията ми и дори се
разпореди: - Офте фино!
Лорд Енрое подаде знак, приближилия се сервитьор радостно напълни... джоба си. Силно се изненада от
неочакваното усещане за влага и се отдалечи три пъти по-бързо от обикновено.
- За вас! - междувременно провъзгласи илюзията, преди да плисне в себе си целия илюзорен бокал вино.
Лицето на лорд Енрое придоби незабравимо изражение.
Владиката пък, изчегъртал всички поразвалени стриди, отново седна в обичайната си отпусната поза,
отново покровителствено ме прегърна през раменете и съобщи:
- Готово, вече няма опасност да те повлече към леглото.
Възползвайки се от това, че моята илюзия в дадения момент абсолютно неаристократично си облизваше
пръстите под шокирания поглед на лорд Енрое, аз шепнешком попитах:
- Защо?
- Ама погледни се, де! - драконът гнусливо се потресе. - Отвратително зрелище, да ти кажа честно. Ти вземи
и в зъбите си почовъркай... хм, да, между другото.
И моята илюзия, пресягайки се към клечките за зъби, се зае ентусиазирано да чопли нещо в илюзорната
си уста. Не съм сигурна кой от нас пребиваваше в по-голям ужас - лорд Енрое, наблюдаваш от първия
ред истинска неподправена селяндурщина или аз, която се държах на масата така, както никога не се бях
държала, дори когато живеех в гореспоменатото село!
В следващия миг се случи... нещо - лорд Енрое, на когото му се полагаше да бъде стъписан и отвратен, изведнъж измъкна кърпичка, протегна ръка и ласкаво изтривайки устните на моята илюзия, произнесе с
необикновена нежност:
- Готов съм вечно да гледам с каква алчност ядете, Милада.
И без да откъсва от мен възторжения си жаден поглед, главният дознавател на кралството, тежко дишайки, обясни:
- Моята първа страст беше мръсно момиче от цигански табор. Аз бях на тринайсет, тя на около петнайсет,
струва ми се, когато тя ядеше ето така, както вие сега - самозабравено и лакомо, с наслада облизвайки
пръсти, аз просто губех ума си, горях като в огън, изпивах всеки неин жест, всяко движение...
Кърпичката се изплъзна от дланта му, пръстите му докоснаха фантомното ми лице, обрисувайки контура на
устните и още по-тихо, дрезгаво и задъхано, лорд Енрое прошепна:
- Търсих те цял живот, мое момиченце.
Напълно потресена, аз бавно обърнах глава и погледнах Владиката. Драконът седеше с отворена уста и с
ококорени очи зяпаше дознавателя. След това ми хвърли поглед и все така тихо и стъписано изговори:
- Край, лордовете във вашето кралство ще намалеят с един.
- В смисъл? - уточних аз. Гаррат невъзмутимо поясни:
- Ти си МОЯ, вкусното ми девойче. Аз съм дракон - съответно, собственик. Ти наясно ли си как драконите
постъпват с тези, които претендират за тяхната собственост?
Взирайки се с ужас във Владиката, с полушепот промълвих:
- Ядат ги?!
Изгледаха ме толкова внимателно, че у мен изникна желание веднага да се прикрия... с врата... желателно с
ей онази там, входната.
Гаррат пък, навеждайки се към мен и взирайки се в очите ми, проникновено ме просвети:
- Ап-п-петитна моя, стомахът на драконите, разбира се, е в състояние да смели всичко, но това не значи, че
ние ядем всякакви гадости. Особено ето такива, с изкуфели кратуни и болезнени душевни пориви.
И поглеждайки ме с нескриван укор, предупреди:
- Свалям илюзията.
В следващия миг лорд Енрое гледаше вече в моите истински очи с влюбен израз, без да забелязва изчезването
на илюзията. И ме гледаше самозабравено, като че ли ме поглъщаше с очи, без изобщо да реагира на
приближаването на сервитьора, който осъзнал, че клиентът е невменяем, безмълвно започна да пълни
чинията му с кюфтета от тиганчето в ръката си, за да ги полее след това с ярко-червен сос с оранжеви жилки.
Сосът заля красиво трите кюфтета и живописно очерта нахвърляните безредно в чинията разпарчетосани