и като стрела се спусна обратно. Силен звук, характерен за напускащата организма храна доказа, че тайният
съветник не успя да дотича до... закъдето се бе затичал.
Злорадно усмихвайки се на нещастието на дознавателя, Владиката продължи:
- Брокерите приемат залози за това кой първи ще откара принцесата при Ренарн - драконите, на които им се
вгорчи досега комфортния живот или самите елфи, които също седят като на тръни. Аз заложих на елфите.
Внезапно ресторантът се разтърси от ужасяващ звук, който беше трудно да се оприличи на каквото и да
било, но от него стените потрепериха, прозорците задрънчаха, хутарите замръзнаха за миг с чаши в ръце, а след това, махвайки с ръка на някакви си там звуци и тресящи се стени, дружно гаврътнаха виното си. Но
апетитът на всички останали посетители се изгуби.
Продължавайки да седя и да гледам мълчаливо напълно изпомачканата салфетка, аз не се осмелих да
питам повече за Черния дракон, но изпитах огромна благодарност към древния за това, че бе изпълнил
молбата ми.
В този момент към масата се приближиха двама в сива униформа с кафяви кантове, поклониха ми се с
огромна почтителност и по-възрастният от тях, вежливо произнесе:
- Лейди Милада, лорд Енрое моли за извинение, но е принуден да ви напусне във връзка със спешни
ангажименти.
Силният звук от поредния пристъп на повръщане красноречиво показа какви именно. Вторият от
подчинените на главния дознавател тежко въздъхна и допълни казаното от колегата си:
- За вас е нает най-хубавия апартамент на „Цъфналото клонче”.
Аз едва не изпуснах смачканата салфетка. „Цъфналото клонче” е невероятно скъпа и много красива малка
странноприемница в центъра на града, обкръжена от истинска, елфийска и затова вечно цъфтяща градина, в която наемаха апартаменти високопоставените младоженци за първата си брачна нощ и го правеха
най-малко половин година преди щастливото събитие. Да не говорим за това, че нощувката там струваше
понякога по-скъпо от самата сватба...
- Странноприемница за младоженци... - проточи Владиката, който отнякъде знаеше за славата на местната
ни забележителност, - идеята ми харесва. Да вървим.
И той стана, отблъсквайки илюзорния си стол така, че той, плъзнал се няколко метра, се блъсна в стола на
пищна дама, която точно в този момент се опитваше грациозно да отпие от чашата си и се блъсна така, че
дамата неволно разплиска върху себе си виното и изписка сърцераздирателно, забелязвайки непоправимо
изцапаната си рокля, която явно бе облечена за първи път.
Вопълът накара да се обърнат и готовите да ме конвоират дознаватели, но дори във вдигналата се гълчава, те отчетливо чуха увереното ми:
- В никаква странноприемница няма да ходя, извинете, но не.
Не бих отишла там дори все още да продължавах да живея на тавана под голия покрив, не бих отишла
всъщност, дори да ми се налагаше да живея под някой храст в университетския двор. И аз хвърлих към
дознавателите най-решителния поглед, на който бях способна. А способностите ми по отношение на
решителността винаги са били много големи.
Дознавателите се впечатлиха, спогледаха се и единият от тях отново ми се поклони и си тръгна, другият
пък, прокара ръка над гривната си за връзка, която маговете използваха между себе си. И ако не беше
направил това, ние не бихме чули нито пелтечещото съобщение на първия дознавател, нито яростния хрип
на разярения лорд Енрое:
- Хорст, аз излях в нея чаша и половина шакарско омайно! Да вървят при демоните на Двурогия всичкото това
подмазване, заедно с добрите маниери! Или апартаментът в „Клончето”, или нощ в моята лична изтезателна
в затвора, да избира! Вонящ издъхнал гном!
И на него отново му прилоша, съдейки по звука.
Пребледнелият дознавател припряно дезактивира гривната си и някак виновно ме погледна, но в момента, в който протегна ръка, предлагайки ми да стана, на рамото ми се отпусна нечия тежка длан и прозвуча
познатият утробен, с леки нотки на далечен гръм глас:
- Студентката Радович се връща в университета. Предайте на лорд Енрое, че срещата е приключила.
И мен ме вдигнаха без усилие, дори не успях да определя като какво, сложиха ме да стъпя на крака и
напъхаха в ръцете ми моето собствено наметало.
Обличайки се, аз крадешком погледнах към Зернур, застанал със скръстени на могъщата си гръд ръце
и насмешливо поглеждащ към дознавателя от висотата на ръста и положението си. Драконът не криеше
същността си и затова се взираше в нещастния младеж с плашещите си драконови, леко фосфоресциращи