очи с вертикална зеница. И дознавателят, неконтролируемо треперейки с цялото си тяло, си траеше, докато
не се върна партньорът му, а когато получи подкрепата на присъствието му, нервно отбеляза:
- На драконите им е забранено да убиват без позволението на Главнокомандуващия. Зернур, усмихвайки се
хищно, го удостои с отговор:
- Пр-р-равилно казваш. Но има две подробности, пале, първата - разрешение аз имам, а второ - винаги се
правят изключения, ако става дума за храненето. А аз мога да изям всичко, което ми се прииска.
Дознавателят инстинктивно отскочи назад, не се удържа на крака, сгромоляса се на пода и се напъха под най-
близката маса. Вече оттам се разнесе ритмично тракане със зъби. Вторият дознавател просто експедитивно
напусна ресторанта, при това избяга без дори да се огледа. Но и това не беше за учудване - Зернур умееше
да плаши, с това бяха наясно всички наши студенти.
След като закопчах копчетата на наметалото, се обърнах, търсейки с поглед Владиката. Но него го нямаше.
Никъде го нямаше. Нима също се бе изплашил от Зернур?
- Търсите ли някого, лейди Милада? - меко ме попита драконът.
Поклащайки отрицателно глава, аз изведнъж решително кимнах. А след това погледнах към хутарите,
които продължаваха бойко да се веселят и... Не можех да ги отмина просто така, не можех. И прекосявайки
половината зала, се приближих към забелязалите приближаването ми хутари, които дори престанаха да се
наливат демонстративно. Всички те едновременно се обърнаха към мен с представителната си лява страна
и се заеха заинтересувано да ме разглеждат, усмихвайки се радушно. Докато не чуха думите ми:
- Лорд Енрое издаде заповед да бъде хваната една от вашите прислужници и да бъде разпитана за събитията, свързани с изчезването на княжеската дъщеря.
И аз хвърлих поглед към девойката, която след думите ми не просто пребледня - тя стана бяла като платно.
Хутарите се спогледаха. Независимо от юнашкия си вид и подчертано разпасаното си поведение, всички те
бяха войни и като войни, бързо оцениха ситуацията.
- Благодарим ти, мило момиче - искрено проговори най-възрастният от тях, с масивна златна обица в лявото
ухо, разбира се.
- Волен хляб - сбогувах се аз така, както беше прието при тях.
И обръщайки се, със смесено чувство на удовлетворение и очакване на още по-големи неприятности в
бъдеще, побързах към очакващия ме Зернур.
А когато прекрачих прага след придружителя си и видях как трима от хутарите скачат на конете си и веднага
ги пришпорват в галоп, си помислих, че вечерта в компанията на лорд Енрое не е толкова висока цена, ако
успея да спася дори само един човешки живот.
- Слушай какво ще ти кажа, момиченце - внезапно произнесе застаналия до мен дракон, - следващия път, когато ти задам въпрос за това дали ти е необходима помощ, най-добре веднага кажи истината.
Аз понечих да отворя уста, но веднага отново я затворих, досещайки се, че няма да е много тактично да
питам каквото и да било, а ще е най-добре искрено да благодаря:
- Признателна съм ви, вие наистина ме спасихте.
Зернур не отговори нищо, продължавайки мълчаливо и осъждащо да се взира в мен. След това укоризнено
поклати глава и тихо произнесе:
- Аз отговарям за вашата безопасност пред Главнокомандуващия лично. Но получих заповед да не се
намесвам, ако вие започнете романтични отношения, в които сте щастлива. Тъй като не съм емпат, то ще
повторя - следващия път, когато ви попитам дали ви е нужна помощ, искам да чуя истината, а не да губя
време в търсене, проследяване и изясняване на истинското положение на нещата, за да мога да се намеся
в критичен момент. Аз все пак съм дракон, а не благороден рицар и спасяването на наивни девици не влиза
в жизнените ми приоритети.
Напълно стъписана от чутото, дори не можах да обеля и дума. Зернур нямаше такива проблеми и добави:
- Вече доложих за нелегалната екскурзия на младите дракони, в настоящия момент ги конвоират обратно
към Долината.
Всички?! Дори Владиката?! Естествено, не се осмелих да попитам.
- Завържете си връзките на качулката - каза драконът.
Послушах го, досещайки се по какъв начин ще ме транспортират обратно в университета. И просто се
постарах да не изпискам, когато драконът, превъплъщавайки се, ме сграбчи през кръста и рязко ме вдигна
нагоре. Кой знае защо, гледайки прелитащите долу в ниското светлинки и здания, аз с тъга си спомних за
един друг дракон и за един друг полет. Беше ми много жал за Главнокомандуващия, просто безумно, до
болезнено свиване на сърцето в гърдите. Аз изобщо не исках да му е зле и страхливо се надявах, че не аз