студенти за обучение. Връщайте се у дома си!
- Аз съм сираче! - с излишен патос, по моето скромно мнение, възкликна млад момък, ако се съди по гласа.
- И каква е разликата? - започна да кипва Овандори.
- Аз нямам дом! - някак дори тържествуващо обяви младежът.
- Защо това трябва да ме вълнува? - окончателно се вбеси секретарят на ректора.
- Вие нямате ли сърце?! - създаваше се впечатлението, че някой играе за публиката и най-нагло, но не много
успешно се пробва в актьорския занаят.
- Представете си, нямам - насмешливо отвърна Овандори.
На мен, пък и навярно вече на всички ни стана много интересно какво ще отговори на това заявление
патетичният Вачовски, но...
Патосът ни се размина.
Раздаде се лекият звън на освободен от ножницата метал и със съвсем различен, хладен, измамно мек глас, с едва отгатващи се повелителни нотки, неизвестният Вачовски произнесе:
- А на вас никога ли не са ви казвали, че лъжата е в състояние да провокира непреодолимо желание да се
провери получената информация?! Та какво ми казвахте там по повод сърцето си?
Аз седнах в леглото от изненада, а и като че ли целият университет беше затаил дъх, шокиран от подобен
обрат на събитията.
- Мах-х-хнете камата! Откъде изобщо я измъкнахте?! Това какво е, черна стомана?! От нея раните не
заздравяват! Аз... аз... вие...
- Значи, мога да вляза при магистър Аттинур, така ли?
- Д-д-а, да, разбира се, не смея да ви з-з-задържам.
- Колко сте любезен!
След което отново зазвуча славея, но беше вече късно, всички бяхме чули случилото се. И се заприготвяхме
за лекции в доста заинтригувано състояние.
Сега, когато тук бяха драконите, аз можех да ходя в столовата, но днес нямах особено желание да се храня
под погледите на всички, след това, което се беше случило вчера, нямаше да бъде кой знае колко приятно
изживяване. Така
че, свърнах в служебния проход, слязох от втория етаж на първия и вече имах намерението да вървя
нататък, кога неочаквано дочух тихото:
- Тс-с-с, Миладка.
Спирайки, се огледах и забелязах скрилия се в полумрака на една от нишите господин Нощру, който беше
един от градинарите на университета. Ние с него бяхме стари и добри познати, а миналата година бях
излекувала дъщеря му от туберкулоза, тогава и научих Имаджентеро. Просто нищо друго вече нямаше да
бъде в състояние да й помогне, а университетския целител се бе отказал дори да прегледа детето.
Приближавайки се бързо до господин Нощру, вече се канех да го попитам какво се е случило, когато мъжът
ме сграбчи за ръката, дръпна ме към себе си и ме обърна с лице към коридора, закривайки устата ми с ръка.
Това беше много предвидливо.
Страшно предвидливо.
Защото когато на прашния под започнаха да се отпечатват следите на невидим звяр, аз едва не закрещях.
Градинарят пък ме държа докато животното не се скри в прохода, който водеше в общия коридор, а оттам -
в столовата. Проходът, по който имах намерение да мина и аз!
- Това - шепнешком подхвана господин Нощру, - се появи в четири часа сутринта. По най-тъмното време.
Аз защо обърнах внимание - Айван Горски се мотаеше из градината. Сам-самичък. Ходеше насам-натам, но
дори не пушеше. Ти нали знаеш, че Горски винаги пафка и дими като пробит кюнец, а сега - нито една цигара.
И аз застанах нащрек. Напряга ме някак, когато нещата не са както винаги, тревожи ме. И значи, стоях си там, недалеч от него, зад дърветата. И не чаках дълго. След малко гледам - върви човек и подметките на ботушите
му светят в синьо, сещаш се, нали, както светеше този вашият охранителен контур, когато на първи курс
наблъсквахте в него толкова сила, че магическите линии започваха да святкат, а вие до стаите пълзешком
стигахте от изтощение. Но няма значение, Миладка. А е важно това, че мъжът вървеше, подметките му
светеха, а следи никакви! Нямаше следи, не оставаше нито една! Аз тогава разбрах, че затова му светеха
подметките, тъй да знаеш. И значи, той такъв важен идва и пита: „Нейна
вещ имаш ли?” А аз веднага схванах, че за теб иде реч, след всичката тази гюрултия, не можех да не се сетя.
А Горски му казва: „Ето, ръкавицата й е тук”. Къде са ти ръкавиците, Милада? И отдръпна ръката си.
- Не зная - отвърнах, спомняйки си, че вчера май не ги бях носила. Или пък ги бях взела?.
- Не ходи сама - започна да ме напътства господин Нощру. - този звяр, какъвто и да е, няма да напада пред
очите на всички, драконите, и те са тук, ама именно по служебните преходи спри да бродиш, опасно си е
това. Хайде, ще те изпратя.