И той ме отведе до столовата, разказвайки ми пътьом за Тари, най-малката му, девета дъщеричка, която
се роди тази зима и за това, че откакто драконите са тук, студентите са мирнали, никой вече по нощите не
троши с никого храстите и фиданките, така че, животът се нарежда от добре, по-добре.
Аз не мислех така, през цялото време си рисувах мислено отпечатъците на невидимите лапи и се опитвах
да отгатна на какво животно могат да принадлежат. Това, че върху него има заклинание за невидимост, вече
беше ясно, но...
И изведнъж ми призля.
Защото върху него нямаше никакво заклинание! И илюзия също нямаше! Благодарение на перлата на
въздушния дракон, аз свободно виждах и през едното, и през другото, значи, звярът не изглеждаше невидим
- той беше такъв!
- Господин Нощру, аз не отивам към столовата, трябва до библиотеката да ида - спирайки, казах аз. Градинарят
отрицателно поклати глава и ме сгълча наставнически:
- Ти, Миладка, за цял живот трябва да запомниш, че закуската е най-важното ядене през деня, не бива да я
прескачаш.
- Сега библиотеката е по-важна - възразих аз.
- И тъй да е, първо ще похапнеш, а след това ще идеш - не се съгласи господин Нощру. И уверено ме отведе
до кухнята.
А когато влязох вътре, госпожа Иванна се спусна към нас и тревожно попита:
- Ама сигурен ли сте, че не сте сбъркал, господин Нощру! Никой от нашите не е виждал звяра, няма го
него в университета. А и аз, като отнесох закуската на магистър Аттинур, за всеки случай го попитах дали
съществуват такива зверове, невидими... Той така ми се изсмя, господин Нощру! Нощният калпак се свлече
от главата му, а и самият магистър едва се удържа да не се изтърколи от леглото! Да не би пък да няма
никакъв звяр, а?
Градинарят нищо не отвърна, отиде към средата на кухнята, приближи се към господин Моите, който
месеше тесто и игнорирайки възмутеното възклицание на последния, гребна шепа брашно от чувала на
масата и с рязко движение го разпръсна в ъгъла между вратата и шкафа с подправките.
И белият прах на най-ситно смляното брашно бавно се посипа по пода като неравно петно, в чиито център
лежеше грамадно куче, толкова грамадно, че гърба му щеше да ми стига до гърдите, то имаше чудовищен
вид и остра дълга муцуна.
Всички замряха.
Никой не се разкрещя, разбира се, все пак, служебният персонал на любережския Университет за магия
беше свикнал с много неща и най-вече с ликвидирането на последствията от практическите занятия на
студентите, но все пак всички се отдалечиха на крачка от чудовището, а една от готвачките се хвърли към
сигналното огънче, за да съобщи за извънредното произшествие.
Но не и госпожа Иванна. Тази добра жена, родом от Гвебург, озовала се в Любереж посредством светкавичната
си сватба с обекта на сполетялата я изневиделица истинска любов, се отличаваше с удивително добър нрав
и неимоверна жалост към всички. Навремето тя и мен ме бе съжалила, а сега... ето, съжали и невидимото
куче.
- Горкото, кожа и кости е! - плесна с ръце жената.
Аз, за разлика от нея, не можах да не забележа заплашително повдигналата се горна устна на чудовището
и напрегнато предупредих:
- Не се приближавайте. Но мен вече не ме чуваха.
- Ребрата му се броят! То сигурно сили няма! Очите му са се оцъклили от глад, може и перде да има на тях!
- стенеше госпожа Иванна, щъкайки из кухнята и събирайки всичко, което по нейно мнение, можеше да
представлява интерес за неканения гост на кухнята й.
Сред находките й се оказаха къс месо, което още не бяха успели да смелят на кайма, парче риба, току-що
почистена и нарязана, вермайрско сирене и прясна кифличка, която бе успяла да изстине, откакто я бяха
изпекли сутринта.
Всичко това беше трупнато върху стандартен дървен поднос и предпазливо оставено на две крачки от
песа. А след това госпожа Иванна въпросително и дори някак взискателно погледна към мен.
- А-а-а, не, такива да ги нямаме! - заявих аз, досетила се веднага за какво намеква тази добра жена. И тя
престана само да намеква, решавайки дори на глас да го каже:
- Миладка, ти уж правилата на магията ги знаеш, той срещу теб е насъскан, значи от моите ръце няма да
яде. А животното е изтощено от глад, гледай, всичките му кости стърчат. Нахрани горкото същество, на кого
говоря!
- Госпожо Иванна, именно, както вие казахте, аз съм неговата цел и той това месо заедно с ръцете ми ще го
излапа! - възкликнах аз, правейки предпазлива крачка към вратата.
И тогава тази добра, мно-о-ого добра жена взе и се замоли:
- Миладка, ама много те моля, нахрани го, нали виждаш, сърцето ще ми се пръсне от жал. Няма да мога да