Долината на драконите
книга трета
Магическа сделка
Елена Звездная
Във вечния Горлумски лес беснееше пламък. Той не беше видим, но аз усещах с цялото си тяло как ме изгаря.
В него нямаше сияние, но той заслепяваше. За него нямаше прегради и не можеше да ги има по принцип, но
кой знае защо само едно тихо „Не!” спря стихията.
- Не? — с дрезгаво ръмжене попита Черният дракон.
И огънят отново се плисна около нас, трошейки клоните, превръщайки окръжаващото ни пространство в
ситна смес от сняг, трески и разреден, лишен от кислород въздух.
- Не?! — прозвуча като далечно боботене на гръм, който беше толкова рядък през зимата.
- Не... — изплашено, като ехо се отзовах аз.
За момент ми се стори, че Иренарн е готов да сложи край на живота ми с един удар на покрилата се с черни
люспи ръка, но независимо от беснеещата наоколо ни стихия, независимо от убийственото присвиване на
нечовешките му очи, драконът не правеше нищо. Притиснал ме с твърдото си, сякаш стоманено тяло към
дървото, той само гледаше право в очите ми, пърлейки устните ми с дъха си.
Няколко дълги секунди, няколко удара на изплашеното ми сърце, няколко пръснати на трески дървета,
съкрушени от тази неведома сила, която бушуваше около нас, отрязвайки ни от всичко и от всички.
А след това, абсолютно вбесеното:
- Госпожо Радович, вие виждате ли това, което се случва наоколо?
Виждах, по принцип би било невъзможно да не го видя, защото се случваше нещо невероятно страшно и
зловещо.
- Виждате ли? — повторно уточни Властващият дракон.
- Да — прошепнах още по-изплашено, въпреки че само преди една секунда бих могла да се закълна, че
просто не съм в състояние да изпитвам по-голям ужас.
- Това е ярост — много хладно, почти отчуждено, произнесе Иренарн. — Яростта на дракона.
При последната фраза, изригването на невидимия огън се понесе нагоре, поглъщайки още няколко могъщи
дървета, раздроби ги, разпилявайки треските, а след това смилайки ги, ги завихри в тази мътна пелена, която
ни обкръжаваше от всички страни.
- Помните ли — без дори да трепне, продължи Иренарн, — веднъж вече ви говорих за пламъка, който вие
по някакъв невероятен и неистово вбесяващ ме начин успяхте да запалите?
Не отговорих нищо, не се осмелих да отговоря, просто не можах. Черният дракон продължи:
- С всеки път — той изведнъж дойде още по-близо, карайки ме да се притисна още по-силно към дървото,
— с всеки пореден пристъп — устните на Иренарн докоснаха моите, — пламъкът на яростта се разгаря все
повече и повече, пропорционално на растящия ми глад.
Целувката беше бърза и болезнена, но драконът я прекъсна на секундата и пресипнало изстена:
- Аз ненавиждам и презирам себе си за това, но ти си ми необходима. Погледът ти, усмивката, мириса на
косата ти, звука на гласа ти са ми нужни като въздух. Тялото ти — като обсебване. Аз усещам кожата ти с дланта
си всеки път, когато затварям очи. И ако горях само аз, то бих изгарял мълчаливо и безропотно, но Гаррат
избяга, аз бях принуден да остана в столицата и гордостта ми се превръща в прах, когато ставам причина за
поредните разрушения в Долината. ТАКА ЧЕ, НЕ СМЕЙ ДА МИ КАЗВАШ „НЕ”! — дрезгаво изръмжа той.
А след това меко ме пусна да стъпя на снега, позволявайки ме да се плъзна по дървото, придържа ме, за да
не падна и мрачно погледна към това, което се случваше наоколо. Смерчът не желаеше да утихва. Като звяр, вкопчил се в плячката си, той издаде бесен вой и впи зъби в поредното дърво. За щастие, не в това, към което
аз притисках гръб.
- Няма смисъл да се страхуваш — той няма да те докосне — с някаква яростна обреченост произнесе
Иренарн, а след това с мрачна усмивка добави: — Както всъщност и който и да е друг пламък. Загърни се, аз
вече достатъчно се разочаровах от собственото си самообладание.
Осъзнах, че ме тресе едва когато се опитах конвулсивно да стисна краищата на разкъсаната си риза. Не
се удържах на крака и обезсилена се отпуснах на снега, без изобщо да усещам студа. Иренарн мълчеше, застанал с гръб към мен, гледайки невидимия пламък, който с гладен рев явно се стремеше да погълне целия
Горлумски лес. И под неговия взор Яростта на дракона ставаше все по-слаба и по-слаба, огънят стихваше, като че ли останал без въздух и около нас започнаха да се сипят трески, смесени със сняг и надробени
практически като него.
Но в момента, в който утихнаха рева и воя на усмирената стихия, над цялата гора се разнесе друг рев, този
наГаррат:
- Милада!
И Иренарн се обърна към мен с нечовешка скорост.