изчезна.
- Как изчезна? — на мен изведнъж ми стана направо зле.
- Мълчешком — невъзмутимо сви рамене Асур-Ррат, — от изгрев-слънце никой не го е виждал. Летят,
търсят го, ама хич няма шанс да го намерят, мен ако питаш. Явно е литнал някъде надалеч, руши си нещо
на спокойствие и никой не му пробутва все тая същата елфийка. Така че няма да можеш да нахраниш песа, хлапе.
Усетих, че ми се подкосяват краката и се подпрях на колоната, която поддържаше покрива.
- Ей, Миладка, ама ти какво? — обезпокои се древният. — Ще хапне все нещо твоето кученце, нищо няма да
му
стане.
Но аз знаех, че ще му стане. С абсолютна сигурност го знаех.
- Асур-Ррат, трябва ми телепортационна гривна — умоляващо се обърнах към древния.
Дракончето, отново преживяйки нещо, ме погледна като че бях обезумяла, демонстративно се изплю,
явно показвайки отношението си към молбата ми, след което поседя, чешейки брадичката си, премина към
почесване на шкембенцето си, а след това важно съобщи:
- Няма начин. Всички телепортационни гривни ги контролира канцеларията на Главнокомандуващия.
Границите — също. Те просто са запечатани.
И аз осъзнах, че сега ще ми се наложи да изпитам още по-голям срам, отколкото вчера вечерта. Много по-
голям. Мен дори отсега започна да ме разяжда срама и пред Черния дракон, и дори пред собствения ми род, но аз не знаех какво друго би могло да се направи в тази ситуация.
- Мамо, трябват ми хартия и молив — произнесох, изговаряйки с усилие всяка дума.
- Защо? — скръствайки ръце на гърдите си, хладно попита Камали. Наложи се да призная:
- Защото грассът е под заклинание и в това си състояние той може да яде само мен или това, което му дам
аз. Увисналата на терасата пауза изрази не много ласкавото мнение, което имаха за това нещо новите ми
роднини.
- Аз размислих — изведнъж изтърси древният, — хайде да я харизваме обратно на Черния дракон!
- Детето просто има добро сърце! — възмути се една от дракониците.
- Да бе, да, добро! Странно й е сърцето, аз лично не бих се заел да храня този, който мечтае да ме излапа! —
изказа се суров белокос дракон.
- Сериозно ли, синко? — с присвиване на очите го сгълча баба Осаи. — А не беше ли ти този, който домъкна
вълк у дома, когато беше на пет годинки?
- Той беше съвсем сам, нямаше си семейство! — гордо отвърна старецът.
- Той беше опитен и патил хищник, водач на глутница и приемайки те за опасен звяр се бе опитал да те
отведе настрана от вълчицата си, защитавайки нея и малките й! Ама на кого говоря?! — раздразнено попита
бабата.
Закашля се, преглътна чая си и съобщи:
- Така че, явно детето наистина е една от нас, Камали, можеш смело да разправяш на всички, че си я родила
от Хатор, така или иначе, в нея определено тече кръвта на Кириито, лъжа няма! — погледна ме, въздъхна и
попита: — Какво ще правим сега?
- Аз, разбира се, мога да повикам въздушника — меланхолично се отзова древният, — но няма смисъл.
Главнокомандуващият вятър го знае къде е...
Където и да беше, аз се надявах, че ще може да прочете, ако му напиша нещо.
Освен това, ме крепеше и надеждата, че няма да изгоря от срам, докато пиша. И ме беше направо страх да
погледна към Камали. Но именно тя първа стана и тихичко каза:
- Да вървим.
- Кабинетът на пра-пра-пра-пра-прадядо Сумори се намираше на третия етаж, направо в библиотеката,
пълна най-вече с книги на древния език. Тук бе разположено огромно бюро, — солидно, масивно и широко, зад него имаше стол, който по размери и здравина, явно би могъл да издържи и дракон в драконова форма, а иначе навсякъде бяха пръснати малки диванчета и кресла, покрити с меки възглавнички, килимчета и
одеяла. Възглавнички имаше дори по первазите, между стелажите с книги и дори на празното пространство
пред бюрото.
- Това е за децата — поясни ми Камали. Аз се удивих.
Библиотеките по принцип са сурово място, където децата обикновено дори не ги пускат, а тук...
- Децата са светлината на живота — усмихна ми се мама и посочи с ръка към стола зад бюрото, предлагайки
ми да седна.
Но аз не се реших. Бавно заобиколих бюрото, като омагьосана прокарвайки пръсти по дървения му плот, стигнах до стола, взех един лист от купчинката в полуотвореното чекмедже, молив от кутията, пълна с цветни, явно също приготвени за децата моливи и пастели, огледах се и някак веднага си избрах място — на перваза
на прозореца. Там до стената имаше удобна, алена, избродирана с цветя възглавничка, на която подпрях
гърба си, когато се покатерих върху перваза. Мама се приближи и подложи книга под листа, за да ми е по-