удобно да пиша, а след това тихо попита:
- Миладка, ти уверена ли си?.
Тя не договори, но не беше и необходимо. Помълчах няколко секунди и честно си признах:
- Аз не зная какво може да се случи с Глад, ако не го нахраня днес. Просто не знам. Ние не сме изучавали
никога заклинания от подобно равнище, но като се има предвид, че майка му постоянно се стараеше да бъде
наблизо в гората, се страхувам, че нищо хубаво...
- Той си има майка... — замислено проговори Камали.
- Грассите са разумни — поясних аз.
Мама ме погали по бузата и се отдръпна встрани. Аз виждах, че независимо от всичките ми доводи, тя е
против нещо подобно. Чувствах, че и аз самата се противя вътрешно, с цялото си сърце, а освен това ме беше
и ужасно неудобно, изгарящо, нетърпимо, до такава степен, че ми се искаше да замижа и дори отговора му
да не виждам, най-добре никога повече, идеално би било именно така, но...
„Много ми е необходима вашата помощ” — написах на обикновения лист хартия с обикновен молив, като че
ли дори черен, а не нормалния, сив.
Просто, аз си спомнях за кръвта и се надявах... надавах се... надявах се...
Донадявах се.
„Ама наистина ли?!” — появи се раздразненият надпис с рязък наклон.
Появи се почти непреодолимо желание да захвърля всичко и да избягам надалеч. Но си спомних за Глад и
акуратно написах по-надолу: „Моля ви...”
Секунда мълчание и гневното:
„Никога не съм си мислил, че ще ми се наложи да кажа нещо подобно на кръгло сираче, но ти си точно като
майка ти!” — последва отговорът.
Аз както си седях... така си останах да седя. Камали, отдръпнала се тактично, забелязвайки как се изчервяват
бузите ми, се приближи, прочете и... неочаквано се усмихна. След това, също като мен, с очакване погледна
към листа хартия, където не се появи нищо повече.
Аз чаках със замряло сърце, мама стоеше до мен, като че ли искаше да ме подкрепи, Черният дракон не
отговаряше.
Нито дума. Нито буква.
Нито дори един препинателен знак.
Ние се взирахме с надежда в хартията, но взе, че се отвори вратата.
Влезе Зернур, без да поздрави, само склони глава пред Камали в знак на уважение, след което се приближи
и с явно неодобрение ми подаде телепортационна гривна.
- Благод-д-д... — прошепнах аз, като едва не изпуснах тежкото метално не-украшение.
Бронзовият дракон мълчаливо ме изгледа така, че думите на благодарност се заклещиха в гърлото ми. След
това погледът му се плъзна по шията ми, която сега беше закрита с тъканта на традиционната драконова
рокля и затова аз се надявах, че никой няма да види верижката.
Напразно се бях надявала.
- Независимо от това, че вие не сте приемали подаръка, Стражът е на вас, аз отчетливо го виждам и той е
активен, наири Милада.
- Ние ще го свалим! — мигновено заяви мама.
Поглеждайки я косо, Зернур не се зае да спори с Камали и като цяло се държеше подчертано вежливо по
отношение на драконицата.
- Имам предвид само — каза драконът, обръщайки се по-скоро към нея, отколкото към мен, — че животът
на това куче не си струва всички тези...
Но Камали му отвърна:
- То също има майка.
И Зернур отстъпи. След това се поклони на Камали, мрачно ме погледна, обърна се и излезе. След миг, от
терасата, вертикално нагоре се изстреля огромен бронзов дракон.
Когато той отлетя, Камали няколко секунди гледа през прозореца, а след това замислено произнесе:
- Милада, дъще, аз не исках да те питам вчера, а и ти влезе във водата без дори да се намръщиш, но все пак, слънчице, между вас с Главнокомандуващия имаше ли нещо?
Аз неразбиращо погледнах към мама.
Драконицата леко се смути, но все така внимателно гледайки ме, попита направо:
- Случи ли се нещо между вас?
Моят поглед стана още по-въпросителен. И Камали поясни:
- Това, което се случва между един мъж и една жена?
Изчервявайки се мигновено до връхчетата на ушите си, аз вече мислех да кажа „не”... но си спомних всичко, което бе станало вчера. Това, как ме бе съблякъл Черният дракон, не просто погазвайки, а раздирайки
на парчета цялата ми скромност и срам, това, как ме бе прегръщал изотзад и бе притискал към напълно
съблеченото си тяло моето, също напълно лишено от дрехи.
- Нещо е имало! — заключи Камали. Помълча малко и добави:
- Но той със сигурност не те е взел насила, иначе ти не би седяла така спокойно във ваната и дори само това
вече ме радва. Така че, какво се е случило?
Аз не можех да отговоря. Има моменти, когато те е толкова срам, че гърлото ти се свива.
- Милада, аз не бих те питала, но Зернур е прав — Стражът е активен. Аз все се опитвах да разбера, защото, ти дара не си го приемала, аз те познавам.