Не успях да отговоря — на листа се появи само една буква: „И?”
Аз отместих хартията, погледнах към мама и мълчаливо сложих гривната на китката си, предвидливо
стискайки клепачи.
Когато пренасянето приключи, аз се оказах в достатъчно хладно място.
Не, всъщност не беше просто хладно, студът беше ужасен, пронизващ до самите кости! И неописуемо
зловещо виеше вятър, а в лицето ми се впиха стотици ледени игли. Изобщо не ми се искаше да отварям очи.
- М-м-м, ти всичко си свалила... крайно пренебрежително отношение към златото за едно бивше бедно
сираче — раздаде се зъл глас.
И аз отворих очи.
Потръпнах, виждайки право пред себе си муцуната на Черния дракон и неговите хладни сребристо-зелени
очи. Кой знае защо се почувствах виновна и побързах да се оправдая:
- Верижката остана.
Ако чаках проява на поне някакви емоции по този повод, щях да се разочаровам. Очите на Иренарн се
присвиха мигновено, от гърдите му се откъсна ръмжене и Черният дракон попита:
- Какво?
- В-в-верижката — аз с опасение се опитах да се отдръпна леко и разкопчавайки две от копченцата на
високата яка, извадих украшението и попитах: — Вие можете ли да я свалите?
За известно време на това тъмно и студено място се възцари мрачна тишина, а след това драконът, на когото
люспите настръхнаха като козината на котка, дрезгаво повтори:
- Какво?!
В следващия миг аз се озовах в крепостта. По-точно, сред останките й.
Тук навсякъде сновяха дракони и духовете, които вече познавах от замъка на Властващите дракони.
Някои строяха стени, други шлифоваха каменния под, духовете се занимаваха с това, че направо от въздуха
създаваха железни свещници и съдове, миеха подовете, слагаха стъкла в празните рамки на прозорците в
току-що построените стени.
Когато се появих аз, всички замряха за миг, някак много укоризнено ме погледнаха, а след това отново се
върнаха към работата си.
В същия този момент на строително-възстановителния процес, върху руините се появи един от стражите, много тежко ме изгледа и се обърна към драконите:
- А елфийката къде да я носим?
Глухо изръмжавайки нещо определено нецензурно, тъмнозеленият дракон отговори:
- Върни я на жителите на града.
Стражът пристъпи нервно от крак на крак, отново ме погледна осъдително и нервно съобщи:
- Те вече веднъж я украсиха със синьо-червено-увехнали китки, както ти им каза, въпреки, че според мен, белите й отиваха повече.
Тъмно-зеленият дракон се откъсна за миг от строежа на зида, бавно, много бавно се обърна към стража и
изръмжа:
- Изпарявай се!
Дори у мен се появи желание да избягам, какво остава за стража — той си плю на петите и се озова до входа
за секунда, а когато вече беше извън пределите на Крепостта, нечий глас попита:
- А може да трябва някаква друга елфийка да намерим, а?
В самата крепост, след това атмосферата стана три пъти по-тежка.
- Не е ли най-добре да им кажем истината? — предложи един от медните дракони, които редяха каменните
плочи. — Жал ми е за елфийката.
- Главнокомандуващият забрани — отряза тъмнозеленият, връщайки се към работата си. А след това, вече
по-тихо, но отчетливо добави: — Тя го прикри от позора, сега той прикрива нея от публичното унижение, дълг на честта и тям подобни.
Потресена, аз дори не знаех какво да кажа — за щастие, не се и наложи. От небето, просто сега, вместо
покрив, Крепостта си имаше небе, рухна Черният дракон, приземявайки се до мен вече в човешкия си вид.
Оглеждайки напредването на възстановителните работи и явно зарадвалите му се дракони, мрачно попита:
- Къде й е наметалото?
Един от духовете се метна нагоре, към тази част на сградата, където частично се беше съхранил втория етаж
и скоро долетя обратно, грижливо размотавайки опакованите в златна хартия наметало и ботуши — моите.
- Много съм ви благодарна! — възкликнах аз, тъй като не се надявах вече да се намерят дрехите ми сред
тези разрушения.
Духът ми се усмихна с плоското си нечовешко лице и се понесе да създава канделабри. Главнокомандуващият
пък, мълчаливо взе от ръцете ми наметалото и ми протегна ръка, предлагайки ми да се опра на нея, докато се
преобувам. Аз пределно предпазливо сложих пръстите си в дланта му, боейки се да извърша каквото и да е
непредпазливо движение и потръпнах, когато стоманената му ръка ги стисна с желязна хватка.
- Преобувайте се, госпожо Радович! — изкомандва ми той.
Навеждайки се, бързо свалих платнените обувчици, обух си ботушите, изправих се и замрях, когато