Главнокомандуващият наметна връхната дреха върху раменете ми, след това вдигна качулката и стремително
закопчавайки двете копчета, които аз бях освободила от илиците, за да му покажа верижката, грижливо
затегна връзките на наметалото.
Бърз поглед право в очите ми и светът наоколо потъмня, удряйки ме с вълна от студ.
Ние се пренесохме някъде във въздуха, защото аз мигновено започнах да падам и бях уловена почти веднага
от болезнено стисналата ме драконова лапа.
Бързият полет остана в паметта ми със свистенето на вятъра в ушите и абсолютното чувство на защитеност.
А аз имах с какво да сравнявам, след като Владиката се бе опитал да левитира каруцата, тогава например, ужасно се бях изплашила.
Не успях да си домисля мислите, когато полетях рязко надолу, ноктите се разтвориха, миг на свободно
падане и Черният дракон меко ме подхвана на ръце.
- Изплаших ли те? — поинтересува се той с безстрастен тон.
- Не, изобщо не, това беше прекрасен полет! — съвършено искрено го уверих аз, осъзнавайки, че ми беше
много по-спокойно по време на полета, отколкото се усещах сега в ръцете му.
- Така ли? — без да бърза да ме пуска, уточни Иренарн. — А вие, разбира се имате голям опит от полети с
дракони?
Леко объркано, измърморих:
- Не бих казала, но той е достатъчен, за да си направя изводи.
Аз не гледах към Главнокомандуващия, но кой знае защо ми се стори, че той е леко удивен. И драконът
потвърди впечатлението ми, питайки:
- И какъв ще да е бил този полет, в сравнение с който скоростното преместване на боен дракон за вас е
„прекрасен полет”?
- Левитиране на каруца... Най-добре изобщо не ме питайте. Той не попита, той се досети:
- Гаррат.
Прозвуча крайно гневно. Аз пък се размърдах, намеквайки, че би било най-добре да ме пусне, но Черният
дракон хладно съобщи:
- Рано е. Та това Гаррат ли беше?
Въздъхвайки накъсано, погледнах Главнокомандуващия и не можах да му отговоря, не знам защо. В сенките
на Горлумския лес лицето му бе едва различимо, но очите... очите привличаха, святкайки в полумрака с
вътрешната светлина на драконовата му същност. Аз, кой знае защо, си спомних пирожките в храма в Аркалон
и чувството на неловкост и донякъде дори на срам, но и за докосването до нещо удивително и вълшебно.
- Вие някак странно ме гледате — дрезгаво произнесе Иренарн. И веднага добави: — Но продължавайте, мен всичко ме устройва.
Кой знае защо, се усмихнах, а после се удивих от собствената си реакция и отместих поглед. И видях Глад.
Това, че той беше падал и беше падал често, показваше залепналия по хълбоците му сняг. Снегът рязко
очертаваше хлътналия му корем и изпъкващите ребра. А освен това, клепачите му бяха притворени като че
от неописуема умора и изтощение и като че ли също бяха посипани със сняг.
- Глад! — изплашено възкликнах аз и се опитах да се изкопча.
Но Черният дракон ме удържа и изобщо никак не реагира на възмутения ми поглед, продължавайки
втренчено да се взира в грасса. И аз осъзнах защо — Глад се прокрадваше. Не вървеше, а именно се
прокрадваше така, както хищника се приближава предпазливо към жертвата си. Обикновеният хищник, а не
разумното мислещо същество.
- Явно метаболизмът му се е ускорил вследствие на наложеното заклинание. Грассът сега е в състояние, което
не се контролира от разума, това вече са голи инстинкти. Не съм уверен, че си струва да се приближавате към
него — хладно произнесе драконът.
- А аз съм уверена! — възкликнах, гледайки с тревога звяра. Звярът, който се готвеше да скочи.
- Милада, не! — обгръщайки ме с едната ръка и изпъвайки другата, явно за да удари с пламък, безапелационно
отсече Главнокомандуващият.
Глад това не го спря, той заръмжа, козината му настръхна... и тогава върху него отстрани скочи друг грасс.
Повали го в снега и притискайки го с лапа, го стисна със зъби за шията отзад и нададе вой, сякаш призоваваше
някого.
След неговия зов иззад дърветата се показа друг грасс, теглещ след себе си плаз с най-малкото половин
изкормен и одран глиган. И когато вторият грасс довлече това до Глад, се хвърли към мен и застина точно
пред изпънатата, вертикално разположена длан на дракона, едва обозначен от падналия от клоните на
дърветата сняг.
- Това е майката на Глад — досетих се аз.
И Иренарн ме пусна да стъпя на снега. А след това, отивайки напред, отмести грасса, който удържаше моя
пес, сам сграбчи извиващия се и опитващ се да нападне Глад и изразително ме погледна, намеквайки, че