- А аз какво? Може момичето също нищо от вчера да не е яло. На вечерята и трохичка в уста не сложи, аз я
гледах, а тази сутрин също не е намерила време, за кучето си е спомнила, ето питайте Зернур. В смисъл, аз
вече попитах.
Въпросът откъде Черният дракон беше разбрал за грасса отпадаше от само себе си. Аз мрачно изгледах
Зернур — Бронзовият дракон демонстративно съсредоточено сглобяваше масата и си придаваше вид, че
изобщо нищо не е чул.
- Та значи, аз маса там съм ви сложил, ир-хан Главнокомандуващ, девойчето е съвсем прегладняло, погледнете
я, цялата е бледничка и слабичка.
- Мен у дома ще ме нахра... — подхванах аз припряно.
И думите ми секнаха, когато осъзнах какво точно беше казал Гхарарг: „Лейди Милада, като сте започнала, не
бихте ли могла да нахраните и един твърдоглав дракон? Втори ден нищо не хапва.”
Погледнах към Иренарн с ъгълчето на окото си — драконът, присвил очи, гледаше готвача така, че веднага
ставаше ясно — би го разкъсал с голи ръце. И предполагам, че дори беше в състояние да го направи.
Вдишвайки с пълни гърди, решително съобщих:
- Много съм гладна — и попитах Главнокомандуващия: — А вие? Черният дракон бавно премести поглед
към мен и тихо отвърна:
- Приблизително както вашия грасс, но с поправка в посока на втория основен инстинкт. Преобувайте се.
Аз бързо си смених обувките, Иренарн помогна да си сваля наметалото, предаде го на един от появилите се
отново духове и мълчаливо посочи с ръка към кухнята. Просто от столовата нищо не бе останало.
Когато влязохме, ме отведе до купата на умивалника. Гхарарг чевръсто ми подаде сапун, а водният дух
побърза да измие ръцете ни още преди дори да сме ги натопили във водата. Втори дух донесе кърпа и я
подаде на дракона. Иренарн погледна учудено тъканта, след това — мен и взимайки мълчаливо едната
ми ръка и то така, че не можех да я отдръпна, въпреки, че се опитах, щателно я избърса. Процедурата бе
повторена с втората, след което, избърса и своите ръце и върна кърпата на духа, увиснал във въздуха до него.
Имах усещане, че чувството ми за неловкост и неудобство можеше да се реже на парчета. Особено, когато
стана ясно, че нас отвсякъде ни наблюдават. И ако духовете все пак се опитваха някак да се спотайват, само
очите им се виждаха по стените, то драконите надничаха и през вратата, и през пробитата на няколко места
стена, а двама-трима ни зяпаха дори от дупката в пода. Един поглед на Иренарн беше достатъчен, за да ги
накара да се скрият, а духовете — да замижат, но не задълго — ние още не се бяхме приближили към масата, а всички отново ни зяпаха от наблюдателните си позиции.
- По-зле сте от бабички на пазара! — не издържа Главнокомандуващият.
- Просто защото не ни се иска отново да възстановяваме Крепостта от основи — нагло съобщи някой. И
всички рязко се скриха.
За всеобщо учудване, Черният дракон дори не изкоментира това изказване. Той мълчешком се приближи
до масата, придирчиво огледа всичко върху нея, взе най-голямото блюдо с красиво подредено отгоре му
месо, намести отгоре чиния с хляб и сирене, поглеждайки ме, взе купа рибена супа, сложи прибори на ръба
на блюдото и попита:
- Още нещо?
Оглеждайки масата, аз взех приготвената за мен чиния, сложих в нея салата, взех две ябълки и малиново
руло. Иренарн, едва забележимо усмихвайки се, просто ме хвана за ръката.
Проблясъкът на отворилия се портал ни отряза от гълчавата горчиво разочаровани гласове.
Когато отворих очи, се оказа, че стоим в окъпания от слънчева светлина храм, точно до постамента.
Без да обели и дума, Иренарн стовари блюдото с храната на каменния куб, след това, хващайки ме за талията, с едно движение ме сложи да седна, а след това и той подскочи, придърпа се с ръце и седна на постамента.
Известно време седяхме все така мълчаливо, разглеждайки храма, изпълнен с тържеството на светлината и с
кристално чист въздух, от който леко ми се виеше свят. Но след това неловкостта и тържествената обстановка
бяха изместени на заден план от аромата на храната, която Гхарарг приготвяше великолепно, та аз докато
бях в университета, пестях и разтягах яденето на неговите курабийки както можех, но накрая, когато все пак
свършиха, ми беше станало много тъжно.
- Между другото — реших се да попитам аз, — вие онези бисквити дълго ли ги ядохте?
- Два месеца някъде — мрачно се отзова драконът. — Гхарарг кой знае защо, беше решил, че те ми вдигат
настроението.
Замълчавайки за миг, след това честно си признах:
- На мен ми го вдигаха...
- Тогава е трябвало да ми напишете. С удоволствие бих ви предал целия сандък — изведнъж се ядоса