наистина ли предполагахте, че аз бих могъл наивно да пренебрегна един такъв факт, като този, че създателят
им може да ги управлява?
Премълчах, защото изведнъж си спомних това, което ми беше казал веднъж Асур-Ррат: — „Довери се на
Черния дракон!”.
- Като цяло, госпожо Радович, вие се отличавате с крайно глупаво поведение. Беше глупаво от ваша страна
да не вземете защитната гривна, която ви бях предал заедно с телепортационната, глупаво беше да не
съобщите на Зернур за прекия шантаж от страна на лорд Енрое, глупаво беше да мълчите за враждата си с
Айван Горски, като цяло, беше
огромна глупост да се пъхате в Горлумския лес, за да се опитвате да се справите с фактически неизпълнима
задача. Отделна, крайно глупава постъпка беше да мълчите за истинската самоличност на Вачовски, но това
поне мога да си го обясня с вашето съвършено безпочвено благородство. Аз мълчах, навела поглед.
- Гордостта, госпожо Радович, е като огън. А за всеки огън са необходими като минимум дърва. А вашият
огън, по някакъв начин, успява да гори практически без гориво!
Приключил с упреците си, Главнокомандуващият отново се зае да се храни, този път някак озлобено, като
че ли едва сдържаше яростта си, търсеща изход. А аз мълчах, чувствайки се, кой знае защо, много... на мен
просто ми беше невероятно мъчно. Бих могла да кажа много неща на дракона, започвайки от това, че бях
свикнала да разчитам само на себе си и свършвайки с думите, които ми бе написал в онова послание, но не
се реших.
Иренарн дояде месото си, отмести чинията и приборите, огледа “десерта”, взе едната от ябълките и
отгризвайки парче, изведнъж се поинтересува:
- Какви са ви намеренията оттук нататък? Гледайки го напрегнато, казах с упрек:
- Та вие и така знаете всичко за разговора на терасата на баба Осаи.
- Зная — призна си Главнокомандуващият. — Но аз не ви попитах какви са плановете на новите ви роднини, аз се поинтересувах какво лично вие имате намерение да правите в бъдеще.
Въздъхвайки накъсано, аз се позабавих с отговора, но отвърнах честно и без да крия нищо:
- Необходимо ми е да се върна в университета и да отнеса картата. Това е важно всъщност не толкова за мен, колкото за момчетата. След това ще се опитам да вляза в някое от магическите учебни заведения в долината...
— помълчах и добавих: — Ако вие не сте против.
- Против съм — мигновено отвърна Иренарн. И докато се опитвах да кажа поне нещо, поясни:
- Милада, аз наистина бях трогнат от загрижеността ви за моята репутация и от това, че дори Асур-Ррат, изпълнявайки молбата ви, използва цялото си влияние, за да скрие името на истинската причина за
възникналите в града разрушения. Но рано или късно, при това, по-скоро рано, драконите ще разберат това, което става. Впрочем, ако трябва да съм откровен — не точно това е проблемът ви.
Аз оставих недоядената супа, взех втората ябълка и търкаляйки я в ръцете си, въздъхнах:
- Проблемът е Воронир, нали?
- Не — хладно отвърна Иренарн, взирайки се в мен. — Вашият главен проблем съм аз. Отдръпвайки се
нервно, помълчах няколко секунди и попитах:
- Може ли вече да си тръгвам?
Усмихвайки се насмешливо, Иренарн спокойно се поинтересува:
- На вас по принцип известно ли ви е каква скорост могат да развият в полет бойните дракони?
- Н-н-не — заеквайки, отвърнах аз.
- Аха, вижда се — някак уморено изкоментира Черният дракон.
И скочи от постамента, след това събра цялата посуда и остатъците от храната и ги пренесе някъде, най-
вероятно, в кухнята. А аз все пак не можех да разбера, защо продължавахме да стоим в храма. И недоумението
ми само се засили, когато Иренарн, приближавайки се, застана плътно до краката ми, без обаче да прави
опити да ме свали от постамента.
Той просто стоеше така, че коленете ми докосваха гърдите му и мълчаливо ме гледаше, предизвиквайки
ужасно желание да се отдръпна, а още по-добре — направо да избягам от храма.
- Все искам да ви попитам — изведнъж произнесе драконът и дланите му, докосвайки стъпалата ми, меко
се плъзнаха нагоре по панталона, но допирът се усещаше така, сякаш никаква тъкан не му пречеше, — вие
адекватно ли оценявате опасността, която може да ви заплашва от страна на Гаррат или както винаги?
Аз само гледах стресната ръцете на Главнокомандуващия, които вече бяха достигнали до коленете ми, но
не спряха там, а само се забавиха, продължавайки пътя си нагоре, но кой знае защо, вместо да го помоля да
спре, издишах:
- Да. Аз бях наясно, че би могъл да ме убие.