Блясъкът на портала ме ослепи заедно с осъзнаването на това, че на мен сега просто ще ми видят сметката
и то без излишни разговори.
Но вече в следващия миг, както си бях с ботуши, наметало и разкъсани дрехи, се озовах седнала на пода
насред някаква спалня.
И като набат в главата ми прозвучаха думите на Зернур:
„Но вие сте длъжна да разбирате, госпожо Радович, че ако веднъж се озовете в спалнята на Черния дракон, вече никога няма да я напуснете”.
Аз се изправих, олюлявайки се и едва сдържайки сълзите си, се огледах. Това наистина беше спалня.
Огромна, предвидена за размерите на дракон, както в човешка, така и в естествената му форма, но тази стая
изобщо не приличаше на спалнята на Иренарн в двореца. Стилът беше абсолютно различен, стените — от
полиран, но практически необработен камък и без никаква тераса. Аз постоях няколко секунди, след това се
спуснах към тесния, затворен с решетка, остъклен прозорец и замрях.
Да, тази стая не се намираше в двореца. Защото той самият, огромен, осветен от хиляди огънчета, се
виждаше в далечината, разположен практически в центъра на Аркалон, на храмовата скала, а мястото, в
което се намирах в момента, беше Крепостта — официалната резиденция на Главнокомандуващия.
И се намирах в спалня! В спалнята на Черния дракон! Аз...
Отпуснах се отново на пода, сдържайки с усилие разкъсващия гърдите ми стон. Понеже в този момент
пред очите ми възникна Верес, който изпивайки мечата кръв, бе изгубил всичките си шансове да стане маг.
Обхвана ме не просто страх пред бъдещето, в очакване на неизбежната поява на Иренарн, а сгромолясалото
се като лавина отгоре ми усещане, че съм изгубила всичко. Абсолютно всичко, заради което бях живяла, към
което се бях стремила, това, което изпълваше живота ми със смисъл...
Вратата се отвори почти безшумно, но заради сълзите в очите, аз не разбрах веднага кой бе влязъл.
- Банята е там — мрачно произнесе Черният дракон, рязко дръпвайки плаща от раменете си и започвайки
да разкопчава мундира си. — Мога да те отнеса, но не съм в състояние да гарантирам, че ще се огранича само
с това.
И в този момент вратата се разтвори повторно, тресна се в стената и на прага се появи вбесеният Гаррат, частично покрит с люспи.
- Ти!!! — изрева Владиката на Долината на драконите. И бе пометен от изригналата вълна пламък.
След което вратата се затвори.
Без дори да се обърне, така, сякаш нищо не се беше случило, Иренарн каза:
- Трябва ли да повторя или ти предпочиташ да се разболееш окончателно и да изпиташ на практика режима
„на легло”, при това в пълното му значение?
Дори и да бях в състояние да отговоря, то едва ли бих успяла да го направя — вратата се отвори отново. На
прага стоеше дракон. Огромен, озъбен сребрист дракон с плашещи черни бездънни кладенци на мястото на
очите си и с ален огън, пробиващ си път, сияейки между пластините на шията му.
- Ти няма да посмееш! — изръмжа огнедишащото чудовище.
Все така, без да се превъплъщава и без да се трансформира дори частично, с едно движение на ръката
Иренарн захлопна със сила вратата. Удареният по носа Гаррат изрева, но пламъкът му, който освети контура
на вратата в алено беше истинска дреболия в сравнение с Яростта на дракона, която помете Владиката, явно
заедно с част от стената,
защото как иначе можеше да се обясни това, че следващият рев на побеснелия дракон се раздаде вече
извън пределите на Крепостта...
На мен мълчаливо ми посочиха каменната врата, която дори не бях забелязала досега. Но аз останах да седя
на мястото си, опитвайки се с всички сили да си сдържа сълзите.
- Аз предупредих — с неприкрита заплаха произнесе Властващият дракон.
Зад прозореца ревеше и ръмжеше вторият подобен и от ударите му като че ли цялата Крепост се тресеше
до основи. Следващият рев накара стъклата да задрънчат. Но нещо ми подсказваше, че те щяха да издържат
— и Крепостта, и стъклата. Ако можеше да се съди по каменното му спокойствие, Иренарн също го знаеше, но това, което той явно не очакваше, беше, че зад вратата ще се раздаде:
- Добре, просто кажи какво искаш. Искаш ли аз да се заема с управлението? Искаш ли да... Ренарн, ще направя
всичко, което поискаш, чуваш ли? Абсолютно всичко, което поискаш, само пусни момичето, тя няма нищо
общо. Тя... Пламтящи вечни, Ренарн, не я докосвай!
Главнокомандуващият мълчешком се обърна, приближи се до вратата и отваряйки я, се облегна с рамо
на рамката, гледайки брат си с хладно равнодушие. Гаррат изглеждаше зле. Обширни следи от удари по