безотговорен, което при неговата сила е пагубно и недопустимо. Опитвахме се да го ръководим, опитвахме
се да го учим, опитвахме се да направим поне нещо... Но Гаррат не е Иренарн, той е убиец, студен, жесток и
леко... безумен.
Аз си спомних погледа на Владиката, когато се беше обърнал към мен, там в гората, докато аз се опитвах да
спася Тихомир и неволно настръхнах.
- А, ти явно разбираш какво искам да кажа — поглеждайки ме през рамо, констатира Асур-Ррат.
- Иренарн спомена нещо подобно — спомних си аз.
- Иренарн съди за брат си по себе си и това е огромна грешка.
- Гаррат не е... лош — все пак се почувствах длъжна да го защитя аз. — Той се учи бързо, старае се да помогне, той...
Думите ми секнаха под изпитателния поглед на древния. И все пак повторих:
- Гаррат се учи и се променя.
- Уверена ли си? — поинтересува с Асур-Ррат.
В тези думи се съдържаше нещо повече от въпрос. На мен изведнъж ми се стори, че от моя отговори ще
зависи някакво решение, някакво съдбоносно решение, което ще докосне всички, включително и мен.
- Знаеш ли... — древният се обърна, използвайки опашката си за опора, седна с корема си към мен, опря се
с лакът на него и намествайки главата си на юмручето, замислено произнесе: — Ако Иренарн остане само
Главнокомандуващ, ти, напълно възможно, би могла да станеш за него нещо повече от наири. Но ако Черният
дракон стане Владика, този път окончателно, на него ще му се наложи да сключи съюз с Планинския народ, а това означава неизбежен брак с Гендоран Ардиран, брак, който с всички сили се опитва да избегне Гаррат.
Той помълча и добави по-тихо:
- Но Гаррат е чудовище, Милада. Аз съжалявам, че нито ти, нито Иренарн го виждате, а и не желаете да го
видите. И в същото време много ми се иска да вярвам, че е възможно да бъркаме ние — Съветът, а вие по
някакъв невероятен начин да сте прави. Та какво ще ми кажеш, моето момиче, наистина ли си уверена, че
Гаррат би могъл да се промени?
- Да — отвърнах аз, без да се опитвам да добавя, че просто искрено вярвам, че нещо добро има във всеки.
- Да... — като объркано ехо се отзова Червеният дракон. А след това решително каза като че ли на някой
друг:
— Не.
Златните монети изведнъж завибрираха протестиращо, негодуващо и направо гневно, но Асур-Ррат отново
повтори:
- Аз, като единствен неспящ, налагам вето! Монетите отново потрепнаха и затихнаха. Потресена, аз едва
дишах, седейки на стъпало.
- Как е там Крепостта?
- Наново я строят... — отвърнах аз. И веднага попитах: — Какво беше това сега, Асур-Ррат?
- Това? — като че ли без да разбира за какво става дума, се обади той. — Това са жълтички. Искаш ли няколко?
Поклатих отрицателно глава, а след това тихо попитах:
- А вие можете ли да разберете как е там Гаррат?
Хитрите очички на древния се присвиха, широката усмивка стана почти предизвикателна и драконът
изведнъж предложи:
- Добре, давай, пиши, ще му отнеса бележка.
Доволна, аз подскочих от мястото си и веднага седнах обратно.
- Какво? — не разбра Асур-Ррат.
- Всичко, което аз напиша, може да го прочете Главнокомандуващият. Огънало люспестата си вежда,
дракончето зяпна с уста:
- Какво?!
Не сметнах за нужно да уточнявам.
Мрачният Асур-Ррат укоризнено ме изгледа, след това мълчешком се доклатушка до мен, отново ме изгледа
строго, а след това, заобикаляйки ме, се изкатери по стълбите нагоре и с опасение, неочаквано предпазливо, отвори люка.
След това се зае да разглежда нещо.
Аз като че ли се досетих за това, което става и затова почти пълзешком се изкачих нагоре след древния и
също погледнах в процепа между пода и капака на съкровищницата. Пред погледа ми частично се показаха
познатите ми покои, в които преди се намираше Гаррат, тук дори и веригата още си стоеше, но освен нея, в
помещението сега се виждаха и много мебели, в по-голямата си част, позлатени, две драконици с бокали в
ръце и леки туники вместо дрехи, които, както подозирах, допреди минути са били две половини на някакъв
чаршаф, защото двете драконици дори не бяха успели да се замотаят в тях както трябва, а само се бяха
прикрили и шокирано се взираха в нас.
А след това, някъде отгоре, така, като че ли стоеше от страната на пантите на открехнатия люк, се показа
главата на сребристия дракон. Черните очи със сребърна зеница удивено премигнаха и се раздаде не по-
малко удивеният глас:
- Вкуснотийке???
- М-м-м — беше всичко, което успях да издам, докато гледах към Гаррат в драконов и към дракониците в
човешки облик.
Увисна неловка пауза.