и прошепна: — Ти си моята пътеводна звезда, вкуснотийке, така че просто ела — мозъкът ми се прочиства от
един твой поглед. Обичам...
И той затвори с лапа нашия капак. Ние с древния се спогледахме.
- Не ми харесва тая работа — замислено произнесе Асур-Ррат. — Защо му е курсът на Бронята? Той не е боен
дракон.
Почеса брадичката си с нокът и добави:
- Освен това, бойният факултет е затворен дори за древните.
- А „Бронята”, това какво е? — попитах, независимо, че май вече се бях досетила.
- Така народът нарича военното училище — махна с ръка Асур-Ррат. — Хайде, от мен да мине, ще направя
каквото мога. Нека да се занимава с нещо детето, стига да не прави пакости, нали така?
Аз не отговорих, но също се запитах — за какво му бе нужно това на Гаррат?
Когато древният отново отвори люка на съкровищницата, ние вече се озовахме в дома на баба Осаи. Ужасно
вкусно миришеше на пирожки и сладкиши, разнасяха се гласове и смях, а когато излязохме от някакъв
празен килер, който явно бяха предоставили на древния за вход в съкровищницата му, аз се почувствах като
на пазара.
- Гледай какви дракони! — възкликна една от моите лели, размотавайки топ тъмносиня копринена тъкан.
- Най-хубавия атлас на света! — загръщайки ме с парче ален плат, съобщи втора.
- Точно като цвета на очите ти! — трета метна върху главата ми отрязък светлосиня мека тъкан.
- Да вървим да мериш роклите — сграбчвайки ме за ръката и освобождавайки ме с едно дръпване от
примката на коприната, кадифето и атласа, каза мама.
Следващите три часа аз бях кукла.
На мен ми обличаха то едно, то друго, то трето — рокли, под всяка от които трябваше да се обуят традиционните
за момичетата — дракони панталони от същата тъкан и платнени обувчици с кожена подметка.
В един момент осъзнах, че сега съм най-малката в рода, тъй като моите братя и сестри от новото поколение
още не се бяха сдобили със собствено потомство и затова бе решено да ме глезят. И ме глезеха както можеха
— брошки,
шноли, нови дрехи, приготвени за ушиването на мантии платове от седем различни цвята, тъй като все още
не се знаеше кое именно учебно заведение щях да избера.
В резултат, аз стоях насред огледална зала, защото в нея бяха домъкнали едва ли не всички огледала от
къщата, в нежно-зелена рокля, която не стигаше до коленете, в обувчици от същата тъкан, с букетче златни
цветя, украсени с полускъпоценни камъни, в косите и с желанието да избягам оттук колкото се може по-
бързо.
Но за щастие, дойде Хатор и каза:
- Всички на вечеря!
Лелите веднага се засуетиха, помагайки на мама да сгъне и да подреди дрехите ми, а аз хвърлих поглед
през прозореца и като разбрах, че вече е вечер, забързах към кухнята за пирожки. В кухнята нямаше никого, освен Хатор, който бъркаше някакъв сос и древния, замислено човъркащ с вилица пльоснатата в чинията му
печена риба.
- Тези са с ябълки — Хатор ми показа голям панер, един от седемте, които се намираха в кухнята.
- Блаходая — хващайки една и започвайки да я ям още преди да благодаря, казах аз. — Ас месо има ли?
- Да, ето онези — тате посочи седмия панер.
Но когато, взимайки чиния, се заех да я пълня с тях, изведнъж спря да бърка соса, обърна се към мен и каза:
- Ама нали ти не обичаш с месо?
- Аж не обишам — потвърдих аз с готовност. И додъвквайки остатъка от пирожката си, поясних: — Вече е
вечер, пак трябва да храня Глад.
- С пирожки? — недоверчиво се обади древният.
- Не, него — с месо — отвърнах, трупайки пирожки върху чинията и обмисляйки, дали ще са му достатъчни
на Черния дракон или не.
- А-а-а — дълбокомислено проточи Асур-Ррат. — Тоест, ти награби толкова пирожки, за да изчоплиш от тях
месото?
- Не! — възкликнах аз, възмутена от такова кощунствено предположение.
Просто такива пирожки не ги чоплят, тях ги гълтат една след друга, дори без да се замислят, усещайки само
как се топят в устата, защото Хатор правеше най-хубавите пирожки и май не само в моя живот. Но в този
момент, аз разбрах за какво намекваше древният.
Бавно се обърнах и погледнах към тате. Драконът стоеше, забравил за соса и скръстил войнствено ръце
пред гърди. От лъжицата в ръката му капеше сос, древният седеше, подпрял глава на юмручето си и явно
също чакаше моите оправдания.
- М-м-м... — казах аз и бързо откраднах още две пирожки от съседния панер. Не знам с какво бяха, но
миришеха ужасно вкусно.
Хатор реагира с леко повдигане на веждата, древният понечи да отвори уста, за да каже нещо, но я затвори, решил да си трае.