А аз разбрах, че на мен лично ще ми се наложи да кажа нещо. Какво да се прави — казах:
- Ами ако Главнокомандуващият също е гладен?
И тогава челюстта на древния падна. Буквално. Дори зъбите му треснаха по чинията. А Хатор, например, се
напрегна.
- А на него сили му трябват — вдъхновено продължих аз, — защото Глад сега не е съвсем адекватен и на
Иренарн му се налага да го държи, за да не ме изяде.
Челюстта на древния и така вече беше върху масата, сега отгоре й се пльосна езика и се разгъна като рулце.
Гледайки удивено това представление, разбрах, че това не беше езикът, а действително руло хартия, изписана
със златни древнодраконови букви. Древният също разбра, че е загубил нещо важно, подхвана свитъка, намота го с важен вид и дълбокомислено произнесе:
- Да-а-а, а сили са нужни, щото иначе как след това планините и Крепостта ще руши.
- И къщите — кой знае защо добави Хатор, — за пореден път.
- И от елфийката трябва да бяга и да се пази, и за това сили си трябват — язвително отбеляза Асур-Ррат.
Кимнах и се съгласих:
- Много ми е жал за Есфирел.
- Какво има да я жалиш? — измърмори древният. — Тя самата над когото искаш ще се съжали, при това по
стотина най-различни начини. Знаеш ли, че елфийските принцеси от нейното ниво, почти от раждането си
могат да пожалят когото и да било.
- В смисъл, да убият от жалост — поясни за мен Хатор. Внезапно осъзнах, че има доста неща, които не знам
за елфите.
- То как се получи — продължи древният, — когато дета-кралството започна да нагнетява обстановката и
да увеличава военната си мощ, другите дългоухи кралства също се усетиха, че се е появила добра партия за
династически брак. А дета-елфите си имат едно такова идиотско правило — принцът може да се ожени само
за най-добрата жена-войн в кралството, така че, елфийските крале се заеха да готвят дъщерите си за нелеката
съдба на годеница за наследника. От пелени да ги готвят. А този дета-наследник все не може да си избере...
някъде около двеста години. Така че, в резултат в елфийските кралски дворове е пълно с принцеси с навици
„убивам ближния бързо, качествено и евтино”, на ежегодно обявяваните в дета-кралството съревнования
за сърцето на принца тези „най-нежни, крехки и подобни на лилии във ветровит ден” принцеси млатят
съперничките си безпощадно, отдавна са надминали всички дета-бойци, а принцът активно проповядва
безбрачие, намеквайки, че, виждате ли, никоя още не е покорила сърцето му. Усещам аз, че ще се донамеква
и един ден ще му поднесат собственото му сърце на сребърна чинийка.
- В сок от нар — мрачно потвърди Хатор.
- Аха — съгласи се древният. И продължи: — Но Есфирел, за разлика от дружките си по коронка, от млади
години е решила, че ще се омъжи за дракон, а дета-наследникът може да си гледа работата. Но ако съдим
по скоропостижното изчезване на някои наемници, явно не пропуска тренировките си. Така че, видиш ли
елфийка — бягай.
- И бързо — потвърди тате.
- И на зиг-заг — добави някой зад гърба ми.
Обърнах се — до прозореца стоеше Зернур и най-вероятно, доста отдавна стоеше. Изразително погледна
към мен и чинията с пирожките в ръцете ми и укоризнено отбеляза:
- Гхарарг готови добре, лейди Милада. Смущавайки се, неловко отвърнах:
- Зная.
Но нямах намерение да давам чинията на никого.
- Не ми харесва всичко това — изведнъж с някакво странно натъртване, произнесе Хатор.
- Да, аз също не съм във възторг — със същия тон му отвърна Зернур. — Трябва да се възстанови Крепостта, две делегации чакат в столицата да ги приеме, а тоя с драконоубийственото кученце половин ден се мотае, за да не реве тая над хладните му тленни останки.
Тате постоя, явно размишлявайки. След това отиде до шкафа, извади от него кошница, постла на дъното й
салфетки, приближи се до мен, издърпа чинията от ръцете ми, изсипа всичко в кошницата, сложи отгоре още
три пъти повече, отколкото аз бях взела, взе друга салфетка, покри всичко и мълчешком ми го даде.
Древният също не остана да седи, заклатушка се на късите си крачка към пирожките, избра една, отиде до
Зернур и му я подаде.
- Какво е това? — с явно недоверие попита Бронзовият дракон.
- Търпение — издаде състава на плънката древният.
Зернур извади златна монета, подхвърли я към мен, така, че аз едва успях да я уловя — аз все пак имах
кошница в ръцете си, след което взе пирожката, обречено отхапа и започна да дъвче.
- Още две-три? — загрижено се поинтересува Асур-Ррат.
- Зависи от обстоятел... — понечи да отговори Зернур, но поглеждайки ме мрачно, страдалчески отвърна: