Аз усетих как от миглите ми се откъсват две сълзи и унесено проследих с поглед как капват върху роклята.
Иренарн продължи:
- Всички вие сте свързани с мен с кръвна клетва, а значи, от днес нататък и с моята наири. Смисълът на
казаното не достигна до мен веднага, но аз така и не успях да го разбера докрай, когато
Главнокомандуващият съобщи последната новина за днес.
- Отсега нататък Крепостта е блокирана за всички, които не са свързани с мен с кръвна клетва.
„Вие трябва да разберете едно, госпожо Радович, и то е, че ако веднъж се озовете в спалнята на Черния
дракон, вече никога няма да я напуснете” — прозвуча в главата ми. Аз се олюлях, но Главнокомандуващият ме
държеше здраво и властно, след това ме отведе до масата, отдръпна стола ми, накара ме да седна, натискайки
раменете ми, премести стола по-близо до масата, а самият той седна на съседния стол.
Едва след това останалите дракони насядаха по местата си.
Обстановката беше мрачна, дори почти зловеща. Аз не виждах никого, навела глава и стараейки се с всичка
сила да не се разплача, драконите, изглежда подобен обрат на събитията също не ги радваше.
И Зернур потвърди предположението ми, когато в напрегнатата тишина прозвуча тихото му:
- Ако Владиката откаже да продължи рода, тогава на вас ще ви се наложи да полетите с Гендоран, Властващи.
- Известно ми е! — с леден тон отвърна Иренарн.
Но Зернур, замлъквайки за няколко секунди, все пак продължи: — Нито една драконица няма да търпи... —
Бронзовият дракон се прекъсна посред думата и нервно договори: — Но на нея ще й се наложи да се смири, така ли?
- Нужни ли са подобни риторични въпроси? — раздразнено попита Черният дракон. Оказа се, че явно не
бяха нужни, защото след неговите думи всички отново замълчаха. Не за дълго.
- Вашата наири с мъка сдържа сълзите си и ние всички виждаме, че това не са радостни сълзи! — обвинително
произнесе някой от драконите.
И към осъзнаването на ситуацията се добави и изгарящо чувство за срам.
Но не прозвуча нищо повече. И аз разбрах, че никой друг не се осмели да възразява на Главнокомандуващия.
Не можех да ги съдя за това, аз самата също не бях посмяла да възразя.
След няколко напрегнати секунди, зазвъняха приборите за хранене, започна да се лее виното, пълнейки
чашите. Съдейки по звуците, моята също я напълниха, след това залата отново притихна, в ръцете ми бе
напъхан бокал и Иренарн провъзгласи:
- За нас!
И всички дракони станаха с намерението да вдигнат тази наздравица прави.
Аз не го направих. Нито се изправих, нито имах намерение да пия. Мълчаливо, все така, без да вдигам глава, сложих чашата върху масата и я плъзнах по-далеч от себе си.
- Милада! — прозвуча почти заплашително.
Извърнах лице и се втренчих в пода. Подът беше каменен, както и всичко тук. Сивият камък с ръждиви
жилки, разрязан на равни плочи в този момент стана неясен, но след това сълзите се плъзнаха от миглите ми
и аз отново бях в състояние безразлично да се взирам в природния му рисунък.
- За моята наири! — като че ли произнасяше присъда, а не вдигаше наздравица, произнесе
Главнокомандуващият.
И шарката на камъка отново се размаза.
А драконите, изпивайки чашите си, седнаха и се заеха да вечерят в атмосферата на тягостно мълчание.
Тежко, потискащо, напрегнато мълчание.
Мълчание, в което изведнъж отчетливо се разнесе нарастващата глъчка на възмутени гласове и рев,
разтърсил цялата Крепост до основи: „Аз съм древен!”
Потрепервайки, аз вдигнах глава и погледнах към страничната врата, която водеше натам, откъдето ми се
струваше, че чувам гласовете. При това, не само този на Асур-Ррат.
- Внучката ми! — раздаде се неочаквано друг възмутен крясък, от който пламъкът на факлите затанцува по
стените.
Тази „баба” изобщо не я познавах. В смисъл, аз никога дори не бях чувала за каквито и да било баби с такъв
тембър и такава сила на гласа, но новата ми роднина явно силно и настойчиво се стремеше да ме види, толкова силно, че вторият й крясък загаси половината от свещите в залата.
Аз крадешком погледнах към Иренарн и потреперих — внушителният златен бокал в ръката му се оказа
смачкан, дори по-зле, той съскаше и се топеше, а златото се стичаше на масата, образувайки блестяща
локвичка.
- Той е подписал молбата — с някакво мрачно удовлетворение произнесе Зернур, вдигна чашата си като за
поздрав и изпи виното си до дъно.
Главнокомандуващият хвърли такъв поглед към Бронзовия дракон, че той се задави — явно питието му бе
влязло в кривото гърло.
А самият Иренарн се облегна назад на стола, скръсти ръце пред гърди и с ожесточена решителност заповяда