гордостта си и надявайки се на милосърдие. От прекрасните зелени очи на Камали се стичаха сълзи, но тя
дори не се опитваше да ги изтрие, продължавайки с молба и без да откъсва поглед, да се взира в Черния
дракон. Аз също не можех повече да сдържам сълзите си от момента, в който се беше появила Камали, а след
думите й... Но аз не хвърлих дори един поглед към Главнокомандуващия, отчетливо виждайки как на ръката
му, която бе опряна на плота на масата, стремително се удължават и се изострят черни нокти, забивайки се и
раздирайки твърдото дърво...
Няколко дълги секунди...
А след това като храчка ярост, прозвуча:
- В-в-взимай я!
Зашеметена, аз дори не трепнах, когато столът му с грохот се стовари на пода. Като насън проследих с поглед
и сгромолясването на парчето от масата, което бе отчупил Главнокомандуващият. Драконът вбесен просто го
отърси от ръката си. С оглушаващ грохот се разнесе трясъкът на вратата, захлопната зад гърба на излезлия
дракон. След това, тя също се разтроши и жалко увисна на пантите си, заплашвайки да рухне на каменния
под.
Но дори тя да беше паднала, аз не бих го забелязала — притичалата изплашена Камали ме накара да стана
от стола и ме помъкна след себе си. След това Хатор припряно ме вдигна на ръце, като малко дете.
От Крепостта се понесохме така, като че ли зданието имаше намерение да рухне в същата секунда. Оказа се,
че и някой друг ни чака на изхода от резиденцията на Главнокомандуващия.
- На изток ли? — поинтересува се огромният въздушен дракон.
- И по-бързо — помоли Камали.
Подхванати от вятъра, ние се понесохме надалеч от крепостта, от града, все по-далеч и по-далеч, над гори, планини и долини. Но хванала Хатор за шията, аз все се обръщах назад и кой знае защо, независимо, че
дори Аркалон бе потънал отдавна в далечината, на мен все още ми се струваше, че виждам прозореца на
Крепостта и чувствам погледа на застаналия зад него Иренарн.
Не запомних добре дома на халоне Осаимо или както я наричаха в семейството — баба Осаи.
Камали ме разведе из къщата, стараейки се постоянно нещо да разказва, някакви истории от детството на
децата й, семейни легенди, представяше ми някакви дракони и драконици — аз почти не я слушах.
Много се зарадвах, когато завеждайки ме в къпалия с дървена кръгла вана по средата, Камали ожесточено
започна да сваля от мен всички украшения, отхвърляйки ги настрани така, че ставаше ясно едно — ако
зависеше от нея, тя би строшила и намачкала всички тези пръстени и гривни.
Не се свали само верижката.
Драконицата се опита да намери закопчалката и когато не успя, се зае да я сваля през главата, а когато и
това не й се получи — да я разтегне. Не й се отдаде и буквално да я прегризе. През няколкото минути, докато
траеха тези опити, аз мълчах, а след това отнякъде вътре в мен се откъсна:
- Мамо...
И Камали, пускайки верижката, ме прегърна, притисна ме към себе си и разплаквайки се, прошепна:
- Всичко ще е наред, слънчице, всичко ще е наред. Най-важното е, че успяхме да те измъкнем. А Стража все
някак ще го свалим, на всяка цена ще го свалим, ако не днес, то утре, най-важното е да не се предаваме... Та
ние и древен си имаме. Ако сам не се справи, аз целия им Съвет ще преобърна надолу с главата! Ще им дам
аз на тях да видят!
Мама говореше още нещо, прегръщайки ме силно и галейки разрешените за времето на полета с въздушника
коси и мен бавно ме напускаше чувството за обреченост. Но кой знае защо, ми се струваше, че и досега
чувствам погледа на Черния дракон и в него няма нищо друго, освен мъчителна болка.
За втори път разгледах къщата на баба Осаи на следващата сутрин. Всъщност, тя се падаше прабаба на Хатор
и дори беше сложно да се каже каква ми беше на мен, но в светло-сините й драконови очи, като че ли навеки
се бе настанило безгранично уважение към Камали. Както всъщност и в очите на останалите членове на рода
Кириито... вече и моя род.
Беше ми трудно да повярвам в това, да го приема — още по-сложно, но най-невероятна от всичко се оказа
срещата ми с призрачния дракон — прародител. Но беше достатъчно да изляза на терасата, украсена с
каменна резба, където се бяха събрали около петдесетина дракони, когато до баба Осаи изникна призрачен
мъж в традиционен черен халат и с дълга, практически до средата на гърба, черна коса, събрана само
отгоре. И когато той се появи, зашумелите при появата ми членове на рода притихнаха, гледайки напрегнато
призрака. А той с бащински жест погали по белите коси баба Осаи, бавно се приближи към мен, разглеждайки