Толкова се разстроих от гневния му изблик, че ми се поиска да метна нещо върху главата му. Скочих рязко от стола и точно в този момент чайникът завря и Сам се спусна да го отстрани, за да не загаси огъня. Краткото отклонение на вниманието ни даде възможност да се успокоим.
— Не съм казала, че съм влюбена в когото и да било — с възможно най-спокойния глас заявих.
— И нямаше нужда — отвърна Сам с гръб към мен, докато се занимаваше с чайника и чашите. Когато се обърна, лицето му бе вече непроницаемо. Сетне сякаш на себе си той продължи: — Просто осъзнах, че разбирам чувствата ти по-добре от собствените си.
Когато се извърна към мен с двете чаши, на лицето му бе изписана напрегната усмивка. Подаде ми едната и разроши косата ми, както обичаше да го прави в детството ни.
— Много съжалявам, скъпа. Нямам никакво право да ти казвам кого да харесваш, нито да те подлагам на кръстосан разпит. Просто бях изненадан. Достатъчно си умна, за да не се увлечеш по човек, който може да застраши и двама ни. Пък и кой знае? Може би съществува някаква връзка в цялата тази ситуация и ще ни помогне да се оправим в бъркотията, в която забърках и теб. Между другото, този Волфганг К. Хаузер спомена ли какво означава това „К“ в името му?
— Не — поклатих глава изненадано. — Защо? Мислиш ли, че е важно?
— Най-вероятно — не. Но следващия път, когато се видите, може да го попиташ. Нека сега чуя разказа ти за последната седмица.
Въздъхнах дълбоко и отново се отпуснах на стола. Разказах подробно събитията… Е, не всички. След реакцията на Сам при споменаването на името на Волфганг, пропуснах детайла, че е прекарал нощта в една стая с мен и ръкописа. Във всичко останало бяха напълно точна.
Когато свърших, самата аз неочаквано за себе си осъзнах колко ключова роля играе Волфганг Хаузер в тази история. Вероятно това се дължеше на факта, че всичко се въртеше около ръкопис, който не беше истинският. Пакетът, изпратен от Сам, продължаваше да липсва. Скоро щях да разбера колко опасен всъщност се оказваше той.
— Не мога да повярвам, че все още не е стигнал до теб — мрачно отбеляза Сам, сякаш прочел мислите ми. — Има още нещо, което не се връзва някак.
Попитах братовчед си какво в този ръкопис е толкова ценно, че целият свят иска да се добере до него — включително и членове на семейството, които не си говореха от години, — а в същото време е така опасен, че се е наложило той да инсценира собствената си смърт.
— Ако знаех отговорите на всички тези въпроси — мрачно се усмихна Сам, — нямаше да се налага да стоим затворени в тази самотна колиба и да си говорим просто така, и то след едноседмична игра на сложни шифрограми.
— Ти си този, който си игра — възразих смутена. — То не бяха мнима смърт, библейски анаграми и тайни срещи! След всичко, което преживях през последната седмица, искам отговори, и то незабавно. Какво има в този пакет, който не е стигнал до мен, и защо го изпрати на моя адрес?
— В него е моето наследство — отвърна той, сякаш е нещо, разбиращо се от само себе си. — Моля те да ме изслушаш, Ариел. Трябва да разбереш всичко, което ще ти кажа. Преди седем години, малко преди да почине, татко за първи път сподели какво точно му е оставила в наследство Пандора. Обясни, че никога до този момент не е споменавал за него, защото условието й било да го държи в тайна. Ето защо след смъртта й го прибрал в касетка в банка в Сан Франциско, където се намират и адвокатите на семейството. Когато татко почина, извадих документите и ги донесох тук, в Айдахо, за да ги разгледам на спокойствие. Видях много стари редки ръкописи, събирани от Пандора през живота й. Пакетът, който ти изпратих, съдържа копия от тези документи…
— Копия ли? — провикнах се невъздържано. — Инсценира смъртта си… Животът и на двама ни е в опасност… И всичко това за някакви дубликати на нещо си?
— Не са обикновени копия — нетърпеливо възрази Сам. — Когато ти казах, че оригиналите са стари, може би трябваше да уточня, че са направо древни. Държани бяха в херметически запечатана кутия, за да не се разпаднат. Преди стотици години хората са пишели върху папируси или плат, или дори върху метал — мед или калай например. Някои от документите бяха писани върху тънка дъска. По моя преценка, съставяни на гръцки, иврит, латински, санскрит, акадски, арамейски и дори на угърски език в най-различни краища на света в различни периоди от историята, те са с несъизмерима с нищо стойност. Усетих също така, както вероятно бе разбрал и баща ми, че по някаква причина са опасни. Много от тях с годините бяха повредени непоправимо и се разпадаха на прах. Не можеше да ги снимаш дори, ако не разполагаш с извънредно скъпи съоръжения и след специална обработка. Ето защо лично направих копия на всеки от тях. Направо ги преписах — труд, който ми коства години, — за да започна да ги превеждам сам. Прибрах копията в банката, а оригиналите скрих така, че според мен трудно някой ще успее да ги открие. Поне докато не приключа с превода им на английски.