— Както виждаш, момичето ми, всичко ни насочва към един въпрос: ако си човекът, който трябва да скрие нещо и държиш то да остане такова и след смъртта ти, може ли да се сетиш за по-добра осигуровка от тази да го разделиш между четирима братя и сестри като Лафкадио, Ърнест, Огъстъс и Зоуи, чиято взаимна ненавист датира в някои случаи дори до люлката?
Много точно го каза. От момента, в който се разбра, че аз съм единствена наследничка, роднините ми от близо и далеч започнаха не само да се интересуват от мен, но и да изпращат емисари или сами да пристигат чак от Европа, дори да ме търсят настойчиво по телефона посред нощ, за да ме разпитат. Дори Оливие забеляза необичайния интерес на моите роднини. А в семейство като нашето, където съществуваха толкова стари рани и цареше атмосфера на подозрителност и ненавист, нямаше по-добър начин Пандора да раздели съкровището, а и никой не може да знае кой какво е получил.
Мен по-скоро ме тревожеше друго.
— Какво те подтикна да предприемеш такава драстична стъпка и да инсценираш смъртта си? — попитах Сам. — И не само умря, но успя да организираш целия този театър с погребение като на човек със заслуги към държавата, оркестър, високопоставени лица, журналисти — кому беше нужно цялото това представление? Как успя да преметнеш и правителствените служби? На всичкото отгоре застраши и моя живот, като ми изпрати тези документи и позволи всички да разберат, че са в мен?
— Ариел, моля те — рече Сам и улови дланта ми между своите. — Кълна се в живота си, че никога не бих те подложил на такава опасност, ако имах избор. От повече от една година знам, че някой ме следи. Миналия месец в Сан Франциско някой направи открит опит да ме ликвидира. Няма никакво съмнение в това. В колата ми бе скрито взривно устройство…
— Сериозно? — не се сдържах.
В този момент в съзнанието ми изникна отново въпросът, който неведнъж си бях задавала: ако в избухналата кола не е бил Сам, кой ли бе в ковчега, който погребахме в „Президио“ в Сан Франциско?
— Господи, да не искаш да кажеш, че някой друг е загинал на твое място? — попитах с потрепващ глас.
— Точно така — отвърна Сам. — Друг човек загина във взетата от мен кола под наем в Чайнатаун.
Очите му бяха странно безизразни, гласът отнесен, сякаш споменът за случилото се минаваше през екран от мъгла.
— Трябва да знаеш — продължи той, — че макар да не съм работил директно за правителствените служби или за военните, през годините, когато бях независим консултант, водих подготовката на много шифровчици и съм бил в помощ на Държавния департамент. Работих по задачи на различните служби, свързани с разшифроване и поверителни задачи, за които знаеха малцина. В резултат познавам много хора и съм наясно с десетки тайни. Човекът, който загина в онази кола, бе мой приятел. Правителствен служител от много високо ниво и дългогодишен колега. Казваше се Терон Вейн. По моя молба преди година Терон поръча на един от сътрудниците си да разбере кой ме следи и защо. Преди един месец Терон настоя да отида в Сан Франциско. Агентът, на когото бе възложил задачата да провери моя случай, бе починал при загадъчни обстоятелства. Агенцията бе запечатала малкия апартамент, който той бе използвал. Обичайна практика в политиката на Агенцията е да разчиства основно такива места и дори направо унищожава всички данни, преди да са попаднали в ръцете на не когото трябва. В този случай обаче Терон бе решил, че каквото и да е останало вътре, вероятно е свързано както с мен, така и със смъртта на агента. Взехме всички предпазни мерки, когато влизахме, унищожихме всичко, включително и информацията в компютъра.
На базата на това, което научихме, решихме, че ще е най-добре аз да си тръгна оттам пеша, а Терон да се качи в колата ми, да направи една обиколка на квартала и да ме вземе от съседен ъгъл. На излизане Терон ме помоли да проверя пощенската кутия, да не би да е останала кореспонденция, която е пристигнала, докато ние бяхме вътре. Изпълних заръката и слизах надолу по стълбите, когато Терон, вече в колата, завърташе ключа на таблото и… експлодира.
Сам замълча, бавно разтри челото и слепоочията си с върховете на пръстите. Не знаех какво да кажа. Не смеех да мръдна, докато не видях, че той сваля ръцете си и ме поглежда.
— Ариел, няма как да опиша какво преживях — с огромна болка в погледа подхвана най-сетне той. — Познавах Терон Вейн повече от десет години. Беше истински приятел. Знаех, че бомбата е била предназначена за мен, а трябваше да го оставя размазан на парчета на паважа, докато дойдат да го съберат в чувал, все едно е смет. Едва ли си представяш какво изпитвах в този момент.