Той кимна.
— Пастор Дарт ме откри по телефона в Невада. Правил опити да те намери и с огромно облекчение чу, че знам къде си — някак припряно започна разказа си той. — Самолетът ни за Виена излита от Ню Йорк късно вечерта в понеделник — значи утре. За да хванем този полет, ще летим на практика целия ден. Ето защо се наложи да пътувам миналата нощ, за да мина да те взема и да имаме време да си приготвим багажа. Реших, че след като Максфийлд е тук, той ще може да върне колата ти, а ти да тръгнеш веднага с мен. Твърде много неща имаме да обсъдим, преди да напуснем страната. Ще успеем да закусим тук, естествено, но ще трябва и да…
— Чакай, чакай! — рекох и вдигнах скиорската си ръкавица. — Може ли да знам защо така внезапно тръгваме за Виена? Нещо май ми е убягнало.
— Не ти ли казах? — някак отнесено подхвърли той. — Получихме визи за Съветския съюз, които ни чакат в посолството. Виена е първата ни спирка по пътя за Ленинград.
Волфганг ми носеше малък руски разговорник и на път от Сън Вели към дома го прегледах. Потърсих думи, които да отразяват сегашното състояние на духа ми. Намерих „запек“, черва. Знаех, че Волфганг борави доста свободно с руския, но не ми беше много удобно да го питам как би превел любимото ми възклицание „holly shit“.
Късната ни закуска мина, меко казано, напрегнато. Лаф ококори очи, когато видя как ние с Волфганг връхлетяхме в ресторанта и той прегърна сестра си. Оливие пък щом научи, че: а) че Бамби е сестра на Волфганг, б) че австриецът ще ме закара у дома още днес, а на него — Оливие, се възлага да се върне с колата и котарака ми и в) че двамата с Волфганг се готвим да заминем за Съветския съюз, не сваляше очи от мен.
Духът на Лаф леко се повдигна при вестта, че първата ни спирка ще бъде Виена, където той също смяташе да бъде в понеделник вечер, и тогава щеше да ми доразкаже нещата които не бе успял да сподели. Преди да напусна трапезарията на хотела, дръпнах чичо ми настрани.
— Чуй ме, Лаф — започнах, — знам какво изпитваш към брата на Бамби. Но тъй като двамата ще бъдем по работа във Виена, те моля да направиш изключение и да поканиш и двама ни в дома си. Има ли според теб нещо важно от семейната история, което трябва да науча още сега?
— Гаврошче — въздъхна той, — наследила си очите на майка си — сини с цвят на лед, Джързи винаги много се гордееше с тях. Ала твоите приличат повече на очите на Пандора — очи на неопитомен леопард — те са като зелен лед. Разбирам Волфганг, не знам как един мъж може да устои на такива очи. Аз лично не бих успял. Опитай се да не се поддаваш на неговия чар, поне докато не разбереш със сигурност в какво се забъркваш.
Това бе всичко, което той каза, но бях сигурна, че е напълно откровен с мен и думите му са били продиктувани не от вражда към семейството на Бамби или към някой от моето семейство.
Целунах го, прегърнах Бамби, връчих Язон на Оливие и се ръкувах с Волга Драгонов, който никога не се усмихва. Докато се движехме по отсечката от около двеста километра покрай Снейк Ривър, по посока на квартирата ми почти в мазето на къщата на Оливие, се опитах да си отговоря на въпроса дали наистина знам в какво се забърквам? Питах се как да се свържа със Сам и как да го информирам, че заминавам.
Волфганг ме осведоми накратко за програмата на предстоящото ни пътуване. В последния момент бе уредил да се отбием във Виена на път за Русия, но причината за това не бе тази, която бе съобщил на Шушулката.
Седалището на МААЕ се намираше във Виена, но офисът на Волфганг бе в Кремс — средновековен град на брега на Дунав в началото на Вахау — прочутата в цяла Австрия долина с лозя. Волфганг бе обяснил на Шушулката, че трябва да се отбием там, за да проучим огромната документация, свързана с мисията ни в СССР. Очевидно Шушулката се беше вързал на този сценарий.
Не помня да съм била в Кремс, но когато той спомена Вахау, се сетих, че като дете съм ходила там. В непосредствена близост се намираше и друг район на Дунавската долина — Нибелунгенгау, обитавана преди стотици години от магьосниците на Австрия. Тук се развиваше и част от действието на операта на Вагнер „Пръстенът на Нибелунгите“ — цикъл от четири опери, в които баба ми Пандора бе пяла и записите с нея бяха добре известни в музикалния свят. Спомних си също как двете с Джързи се бяхме катерили нагоре по стръмни пътеки в гората с изглед към сиво-сините води на Дунав, за да стигнем до развалините на замъка Дюрнщайн — в него Ричард Лъвското сърце бил държан като затворник в продължение на тринайсет месеца, след като го заловили на връщане от кръстоносните походи.