В джоба му намерили две писма: едното от беден ратай, който твърдял, че момчето му било поверено през октомври 1812 година и според уговорката той трябвало да го научи да пише и да чете и да го посвети в християнската вяра, но същевременно да го държи затворено далеч от хората до определен срок; второто писмо било от майката на момчето, в което се казвало, че то е родено на 30 април 1812 година, че името му е Каспар и баща му — бивш кавалерист от 6-и полк на Нюрнберг, е починал.
Младежът отказвал да приема каквато и да било друга храна, освен хляб и вода, и макар да си личало, че е напълно невеж и див, можел да напише името си Каспар Хаузер.“
По-нататък в статията пишеше, че научните среди се заинтересували от момчето, особено когато се разбрало, че е гледано в клетка и че нито ратаят, който се грижил за него, нито майката можели да бъдат открити. По това време в Германия имало бум на интереса към така наречените „деца на природата“, отгледани от диви животни, към сомнамбулизма и други подобни необясними явления. Директорът на училището в Нюрнберг приютил Хаузер, но:
„На 17 октомври 1829 година младежът бил намерен с рана на главата, която по неговите думи била дело на мъж с маска на лицето.“
Британският учен лорд Станхоуп пристигнал, за да види младежа, и тъй като интересът му бил възбуден, той го завел в дома на магистрат от Ансбах, където разполагал с повече удобства за разследването си. Историята била почти забравена, когато на 14 декември 1833 година някакъв непознат спрял Каспар Хаузер и го промушил с нож в лявата страна на гръдния кош. Три или четири дни след това починал.
Много книги били написани през следващите петдесет-сто години с какви ли не предположения: от това, че самият лорд Станхоуп е убиецът му, до това, че Каспар Хаузер е законният наследник на трона на Германия, отвлечен като бебе, и в резултат настъпили размирици в страната. Авторът на статията в Енциклопедията намекваше, че цялата история „е доста скалъпена“ и освен датите, нищо друго не звучи много сериозно.
Това, което ме изуми, бе защо Волфганг К. Хаузер, който като своя съименник бе от Нюрнберг, ще дава подвеждащата информация, че второто му име е свързано с библейската фигура на единия от влъхвите, без да спомене за исторически съществувала личност, достатъчно достоверна, та да й бъде отделена цяла страница в Енциклопедия Британика. А и сякаш за да се затвърди връзката му с момчето, отгледано като диво животно, носеше името Волфганг, което означава „бягащия с вълци“?
Раздвижване около багажа пред вратата привлече вниманието ми. Язон се въртеше около чантите и душеше. Очевидно размерът им го бе насочил към вярното заключение, че ще отсъствам не просто за няколко дни. Изплаших се, че ще наръси с ароматната си течност багажа ми, особено ако вече е усетил, че няма да го взема с мен.
— Не, не! — категорично заявих и го грабнах под мишницата на едната си ръка. С другата взех греяното вино от печката и се качих в топлата кухня на Оливие. — Нали ще държиш под око моя съквартирант тук при теб, докато ме няма? Подозирам, че е замислил грозно отмъщение, добре знаеш какво означава това.
— Ще го държа на моя етаж — заяви Оливие и подаде на Язон малко от пастета от пъстърва. — Така ще направим икономии от отоплението. Какво реши за пощата си? Ще имаш ли време да съобщиш в пощенската станция да я прибират, или предпочиташ аз да… Какво ти стана?
По дяволите, по дяволите! Знаех си, че нещо изпускам! Бях захапала парче хляб с мус и вече дъвчех, поради което, за щастие, не можех да отговоря веднага. Налях в две чаши от греяното вино, отпих малко от моята, за да спечеля време и да измисля как да се справя с поредната катастрофа.
— Няма нищо — най-сетне успях да продумам. — Сетих се просто, че съм забравила да сложа нещо важно в багажа си, но утре ще имам време да свърша и това, и да се отбия в пощата, смятам също и да намина през офиса.
За мой огромен късмет пощата отваряше в девет, а аз трябваше да съм на летището в девет и половина. А можеше и да е обратното, тогава щях здравата да съм загазила. Двуседмичната поща е сериозна купчина. Къде ми беше умът, наистина?
Когато се нахранихме, слязох долу и видях, че старателно съм прибрала в багажа си и будилника, и пижамата си. Като се прибави и това, че бях забравила за пощата, което излагаше и Сам, и мен на толкова голям риск, съвсем се вбесих от своята липса на съобразителност. За какво ти е да имаш фотографска памет за прости всекидневни неща, мислех си ядосано, като важните се изплъзват от съзнанието ти?