— Миналата седмица съм ви дал друг пакет — рече Джордж.
— Този тук отговаря на вашия жълт формуляр, просто не съм проверил добре. Онзи пакет пристигна в деня, когато дойдохте, и дори не сме ви пуснали съобщение. В събота преглеждахме неполучените пратки, за да ги върнем на изпращачите като непотърсени, и добре, че бях тук, та забелязах грешката. Много се извинявам, госпожице Бен.
Той ми подаде пакета, поех го и дори зъбите ми изскърцаха от напрежение, докато прочета написаното отгоре. Оставаха ми десет минути да стигна до летището за полета си до Европа с Волфганг Хаузер. Направих усилието да хвърля един поглед върху написаното върху грубата хартия. Пощенското клеймо бе от Сан Франциско, също както и на предишното жълто листче, което извадих от снега. Този път обаче почеркът без съмнение бе на Сам — това бяха неговите разкривени грозни букви.
Подаръкът
Опасността [за даващия и получаващия] никъде не се усеща така добре, както при най-древните германски закони и езици. Това обяснява и двойното значение на думата „дар“ във всички тези езици — от една страна „дар“, а от друга — „отрова“…
Темата за смъртоносния дар, подарък или предмет, който сменя мястото си, е в основата на германския фолклор. Рейнското злато е гибелно за онзи, който го завладее. Бокалът на Хаген носи смърт на оногова, който пие от него. Хиляди истории и романси от този вид, и германски, и келтски, битуват до ден-днешен в съзнанието ни.
[Когато Прометей откраднал огъня от боговете] Зевс казал на прочутия майстор ковач Хефест да изработи дар от пръст и вода и да извае жена, красива колкото богините… Сетне Зевс поръчал на Хермес да вложи в нрава й коварство и хитрост… Хермес я нарекъл Пандора: вседарителката.
Епиметей забравил предупреждението на брат си Прометей никога да не приема дар от олимпиеца Зевс и да го върне, защото ще причини само беди на човечеството. Епиметей приел подаръка и едва по-късно разбрал какво е сторил.
Timeo Danaos et dona ferentes. (Страхувам се от данайците и когато носят дарове.)
Изтичах навън от пощенската станция, скочих в колата и с натисната до дъно газ полетях към летището. С писък на спирачките спрях на паркинга, грабнах тежките чанти и се затичах с всички сили по заледената настилка към сградата. Трескаво затърсих с поглед изходите за пътници и пред „Изход Б“ зърнах високата фигура на Волфганг, който оживено размахваше ръце в разгорещен спор със служител на летището.
— Слава богу! — възкликна той, когато ме забеляза да приближавам, виждах колко е ядосан. — Дано не е прекалено късно — обърна се той отново към служителя.
— Само секунда. — Човекът вдигна слушалката на телефона на стената зад него. Волфганг бе готов да ме изпепели с поглед. Човекът слуша известно време, след което кимна. — Стълбата е още там, но се налага да тичате. Имаме разписания, както знаете.
Багажът ни премина светкавично през скенера, откъснаха отрязъците на билетите ни и се спуснахме към металните стълби. В мига, в който токите на предпазните колани щракнаха, машината потегли.
— Много се надявам, че имаш достатъчно добро обяснение за закъснението си — процеди Волфганг, докато се насочвахме към пистата за излитане. — Знаеше, че следващият полет за Солт Лейк е чак след три часа. Последните трийсет минути не спрях да говоря и да говоря, за да ги убедя да задържат самолета. Можехме да изпуснем всичките си връзки с останалите полети! Какво стана?
От бързането и притеснението сърцето ми биеше в ушите, едва си поемах дъх и почти не бях в състояние да говоря.
— Ами… Имах да свърша една важна работа по пътя.
— Важна работа ли? — не вярваше на ушите си Волфганг. Канеше се да каже още нещо, но точно в този момент форсираха двигателите преди излитане. Виждах как устните му се движат, но не го чувах. Той извърна ядосано глава, измъкна със замах някакви вестници от куфарчето си и започна да ги разлиства, докато набирахме височина. Не си продумахме през всичките четирийсет и пет минути на спокойния, но оглушителен полет до Солт Лейк. Нямах нищо против. Толкова много неща тревожеха в момента съзнанието ми.