Без съмнение пакетът, който бях натъпкала в платнената си чанта и сега се гушеше под седалката, бе безценният дар, завещан от баба ми Пандора на чичо Ърнест, а той от своя страна го бе завещал на Сам — дар, толкова опасен, че коства живота не само на двама от колегите на Сам, но вероятно и на Пандора и Ърнест. Да не говорим, че ако Сам не беше се забавил в онзи апартамент, той също нямаше да е между живите. И ето, сега въпросният дар бе у мен.
Тъй като в момента не изпитвах никакво доверие нито към приятели, нито към колеги, както и на повечето членове на семейството ми, естествено, не исках под погледа на неколцина пощенски служители да го оставя на съхранение в склада на Джордж. В краткото време между пощата и летището не успях да измисля скривалище и ето ме сега пред поредния проблем как да се отърва от смъртоносното си наследство, преди да се кача на самолет за Съветския съюз, където добре знаех, че ще го претърсят щателно, а и почти сигурно ще ми го конфискуват, което ще изложи на още по-голяма опасност всички засегнати. Най-вече мен.
Първата ми мисъл бе да го унищожа. Или с вода, или с огън. Колкото повече наближавахме Солт Лейк, толкова по-сложно ми се струваше това. Доста време щеше да отнеме накъсването и пускането в тоалетната на хиляда страници, още по-малко възможно ми се струваше да запаля огън на територията на кое да е от летищата, през които щяхме да минем през следващите двайсет и четири часа. А и унищожаването му нямаше да ми донесе кой знае какво облекчение, защото така пък се прощавах с шанса да разбера кой търси ръкописа и защо? И как щях да обявя, че предметът, към който толкова хора се стремяха, вече не съществува? Щях да изложа на сериозен риск и Сам, единственият човек, който имаше представа къде са оригиналите.
Решението бе да намеря тайно скривалище, така както бях направила с първия ръкопис.
Известно ми бе, че клетките за багаж на летището в Солт Лейк, за разлика от това, което показваха във филмите, служеха по-скоро за временно съхранение на вещи — за не повече от няколко часа. Дори да имах време да разделя пакета на много малки пакетчета и да ги изпратя на собствения си адрес, рискът да престоят в пощата, при условие че Оливие, Шушулката и кой ли не още душеха наоколо, оставаше. Нищо не ми хрумваше.
На летището в Солт Лейк се извиних за пореден път на все още цупещия се Волфганг. Предадохме багажа си за полета до Виена и отидох до дамската тоалетна, за да хвърля един поглед на пакета от Сам. Странни, непознати за мен знаци, но определено с почерка на Сам. Размесих ги с работните материали в чантата, която носех през рамо, и се постарах да прочистя мозъка си до следващия полет. Преди да изляза от фоайето, спрях пред един от телефоните и пуснах факс с кратко съобщение на номера, който Сам ми бе дал в последния си мейл: „Подаръкът пристигна. Даващият е стократно по-щастлив от получаващия.“ Факс, изпратен от летището на Солт Лейк, би трябвало да му подскаже, че пътешествието ми с Волфганг е започнало. Добавих също, че всяко съобщение, изпратено до мен, ще ми бъде предадено.
Както се бяхме разбрали, Волфганг ме чакаше пред вратата на кафенето и държеше две хартиени чаши с димяща течност.
— Взех по един чай. Вътре е претъпкано.
Един поглед ми бе достатъчен, за да се уверя колко е прав — многочислени групи мормони — гладко избръснати, розовобузи млади мъже със снежнобели ризи с черни костюми и връзки отпиваха леденостудена вода в очакване на полетите си. До тях стояха чантите им, пълни с литература, пропагандираща приобщаване към учението им. Ден след ден, година след година, точно оттук — летището в Солт Лейк, те, подобно на перца на глухарчета, се разпиляваха по всички краища на света в изпълнение на мисията на Църквата на Исус Христос и Светците от Последния ден.
— Твърде малко австрийци приемат учението им — отбеляза Волфганг, докато с бавни стъпки се отправихме към преддверието на нашия изход. — В държава, където традицията на римокатолическата църква е така здрава, това не е лесна задача. Гледам колко са много, а ми се виждат напълно странни и не ги разбирам.
— Просто са различни — отбелязах и повдигнах капачето на чашата с намерението да отпия. Чаят бе прекалено горещ. — Запозна се с моя хазяин Оливие. Той е мормон. Не спазва стриктно всички правила. Случва се да пие кафе или алкохол дори, нищо, че са забранени. Не бих казала, че е женкар, но не е и девствен…
— Девствен ли? — изуми се Волфганг. — Държат ли на това?
— Да, доколкото знам, без да съм специалист — засмях се. — Оливие ми е казвал, че е въпрос на избор — целта е да пазиш тялото и духа си чисти. Така се готвят за спасението си, когато настъпи хилядолетието.