За мой късмет в този момент по високоговорителя обявиха, че ни приканват да се качваме на борда на самолета.
По време на дългия полет до Ню Йорк Волфганг попълни пропуските в информацията, която трябваше да имам във връзка с нашата мисия в Съветския съюз от името на Международната агенция за атомна енергия. Когато той подхвана предисторията на МААЕ, признах, че не съм съвсем боса.
Всеки, който като мен се труди на фронта на ядрената енергетика, е известен с прозвището „нюк“, обръщението можете да срещнете в какъв ли не контекст, най-вече като хора, които са обект на неприязън. Широко разпространени са изрази като: „Добър «нюк» е само отсъстващият“ или „Най-добрият «нюк» е мъртвият“ — все мъдрости от училищната философия.
Основната задача на работодателите на Волфганг е управлението на отпадъците от атомната енергетика в мирно време, и то за полезна употреба. Това включва диагностициране и начини на справяне с проблема, отстраняване на токсичните пестициди, натрупани от предишни години, включващо и развиване на ядрената енергетика, благодарение на която в момента дължим седемдесет процента от електричеството в света, като така намалява замърсяването в резултат на използването на твърди горива, спада процентът на минните дейности и на обезлесяването на планетата. Всичко това дава възможност на Агенцията да оказва надзор и над материали за производство на оръжия. Всяка катастрофа в ядрени центрове позволява вратите към тайната информация да се открехнат поне малко.
Шест месеца след нещастния случай в Украйна, от МААЕ започнаха настойчиво да изискват предварителна информация за потенциални инциденти, които биха имали „трансграничен ефект“ — какъвто бе случаят с Чернобил. Руснаците се мъчеха да отрекат нещастието до момента, в който радиацията бе установена над цяла Северна Европа. Година по-късно МААЕ създаде програма за консултиране на страните членки по проблемите на опасностите от ядрените отпадъци — това, с което всъщност ние с Оливие се занимавахме всеки ден. Само преди няколко месеца Агенцията издаде нови, още по-строги указания, целящи ограничаването на нелегалния транспорт и безразборното изхвърляне на радиоактивните отпадъци. Макар Чернобил да бе поводът за много от тези промени, повечето от тях не стигнаха до широката публика.
Реакторът в Чернобил, известен в средите на енергетиците като „брийдър“, бе от онези, които правителствата на СССР и САЩ от дълго време поддържаха наред с останалите, но от които обществеността някак инстинктивно се страхуваше. И очевидно с основание. Тези реактори произвеждат по-големи количества гориво, отколкото консумират — получава се нещо подобно на техниката на прочутия Планински човек от Скалистите планини, който от къшей мокър хляб си приготвя закваска за нов, технология, която веднъж обяснявах на Оливие. Вземаш малко „ядрена мая“ — материал, който се дели като плутоний 239, и добавяш части от нещо обикновено, като например уран 238, който сам по себе си не е подходящо гориво. В крайна сметка се озоваваш с много по-голямо количество от маята — повече плутоний — той може или да бъде преработен за ядрено гориво, или да бъде използван за правене на бомби.
Тъй като тези реактори са твърде жизнеспособни от търговска гледна точка, руснаците ги използват от десетилетия, а и ние също. Къде отива всичкият този плутоний? А що се отнася до САЩ по време на Студената война — излишно е да питаме — произведени били такъв брой бойни глави, че биха стигнали всеки от нас да държи по няколко в гаража си. А що се отнася до руснаците… Надявах се да разберем, когато стигнем във Виена.
Седалището на Международната агенция за атомна енергия се намира на Ваграмерщрасе до Донаупарк, на остров, обгърнат от нови и стари ръкави на Дунав. Отвъд искрящите води на реката се вижда Пратера с прочутото си гигантско Виенско колело — това е същият онзи увеселителен парк, в който в един зимен ден преди седемдесет и пет години моята баба Пандора заедно с чичо Лаф бяха срещнали Адолф Хитлер при въртележката с животните.
В девет сутринта във вторник колегата на Волфганг, Ларс Фениш, ни чакаше на летището, за да ни закара в града заедно с багажа за сутрешната ни работна среща. След дългото и изтощително пътуване, без почти никакъв сън, седях на задната седалка в колата и нямах никакво желание да разговарям. Ето защо, докато двамата мъже говореха оживено на немски, доуточнявайки подробностите на програмата ни за деня, аз гледах през прозореца навън. С приближаването на града ме заля вълна на носталгия и мислено се върнах назад в детството си.