Била съм десетгодишна, когато за последен път бях във Виена, но едва сега си дадох сметка колко много ми е липсвал този град с тържествата по Коледа и празниците, прекарани с Джързи сред колегите й музиканти в дома на чичо Лаф — захаросаните плодове, отварянето на луксозно опаковани подаръци, търсенето на великденски яйца. Моята представа за града бе далеч по-многостранна и богата от сантименталния образ, който по-голяма част от света има за него. Както обичаше да се изразява чичо Лаф, „това е градът на шницела, щрудела и сметаната“. Тук човек се потапяше в многообразие от традиции, от ароматите и миризмите на толкова различни култури, че никога не можех да мисля за Виена, без те да нахулят в съзнанието и сетивата ми, което се случи и сега, с добавката от загадъчна история.
От самото начало Виена е културната врата, разделяла и обединявала народите от Изтока, Запада, Севера и Юга — място на обединение и разделяне. Страната, която сега наричаме Австрия — Österreich или Източното царство, в по-стари времена била наричана Ostmark — източния предел, границата, където младият Западен свят свършвал и започвал загадъчният Изток. Но mark означава също и „блата“. В този случай имали предвид блатата по бреговете на Дунав.
Със своите 2859 километра от Шварцвалд (Черната гора) до Черно море, Дунав е най-важният морски път, свързващ Западния свят с Източна Европа. Римското й име Ister, утроба, и до днес се използва за означаване на нейната делта разделяща Румъния от СССР. Но каквото и да е името на реката на различните езици през вековете — Донау, Дон, Данувиус, Дунареа, Дунай, Данюб, то е все производно на древното келтско име Дану — „дар“.
Дарът на водата е безграничен и тя свободно разнася своята животворна благодат на всички, без изключение. Има и друг дар, който векове наред се събира по бреговете на реката — това е съкровище от тъмно злато, благодарение на което е построен градът и на което дори той е кръстен Vindobona — добро вино.
От прозореца на колата виждах стройните редици на лозята по хълмовете край града, които се редуваха с останалите от миналогодишната реколта стъбла на царевицата — друг дар, този път на богинята Церера. Виното е дар на друг един бог — Дионисий. То облекчава болката, води сънищата при нас и понякога подлудява хората. Дионис е този, който измисля танца и най-ревностните му последователи са и страстни танцьори, най-вече жени. Ето защо за мен град Виена е градът на Дионис — земя на „вино“, жени и песни.
Аз самата на съвсем млада възраст имах среща с този бог тук, във Виена, когато Джързи бе поканена да пее в дневното представление на постановката на Виенската опера „Ариадна от Наксос“ от Рихард Щраус.
Изоставена на остров Наксос от голямата си любов Тезей, Ариадна замисля самоубийство, докато на сцената не се появява Дионис, който я спасява. Една от репликите на Джързи в онзи следобед, която добре помнех, бе: „Ти си капитан на траурен кораб, поел по своя мрачен път…“ Ариадна била убедена, че пред нея се явява богът на смъртта, който идва да я отведе в царството на Хадес. Не разбира, че това е влюбеният в нея бог Дионис, който иска да се ожени за нея. Отвежда я при боговете и хвърля сватбената й тиара сред звездите, където тя се превръща в съзвездие.
Бях толкова малка, че не разбирах какво става на сцената — почти колкото Ариадна. За пръв и последен път в своя живот се впуснах и участвах в представлението. Повярвала, че принцът на мрака (тенорът) ще отвлече майка ми в ада и ще я подложи на мъчения, се втурнах на сцената, за да я спася! В резултат настъпи вълнение и в залата, и на сцената, което едва не събори сградата. С обидно незачитане на чувствата ми бях сграбчена и изнесена от сценичните работници, добре че чичо Лаф също присъстваше, та ме спаси.
Оставихме Джързи да раздава автографи в изпълнената с цветя гримьорна, където веднага, щом сме затворили вратата, тя вероятно се е извинила на своите почитатели за невъздържаното поведение на дъщеря й. Лаф ме заведе да ме утеши със сахер торта със сметана, след което ме разходи по прочутия виенски Ринг. По едно време спрях пред някакъв фонтан и Лаф приседна на каменния бордюр, привлече ме към себе си и каза със странна усмивка.
— Скъпо мое Гаврошче, искам да ти предложа един съвет: не бива да забиваш хубавите си зъби в крака на човек като Бакхус, както направи това днес. И то не само защото точно този тенор може да откаже да излиза повече на сцената с майка ти, а и защото Бакхус, или както е известен с другото си име Дионис, е много велик бог. Макар че — успокоително завърши чичо ми — този певец само се правеше на бог.