„Кафе Централ“ наскоро бе претърпяло основен ремонт. Някои от строителните работи дори продължаваха, за което свидетелстваха прахта и звукът на трион, който се разнасяше от време на време. Липсваха тъмните ламперии, цветните тапети и опушените свещници по стените, които помнех от последното си посещение тук, и сега мястото изглеждаше по-широко и светло.
Вече бяхме в заведението, когато забелязах, че мъглата навън се вдига и проникващата през високите прозорци слънчева светлина огряваше витрината от стъкло с меден обков, пълна с виенски сладкиши. Малки мраморни масички бяха разпръснати в салона и около тях на твърди столове седяха посетителите, повечето от които разгръщаха вестници, закрепени за лакирани дървени летви. Както и преди години, гипсова фигура на виенчанин на средна възраст пред маса с чаша кафе бе поставена недалеч от входа.
Двамата с Волфганг се отправихме към мястото в дъното, определено за хората, които искаха да обядват, масите в отворените сепарета бяха покрити с искрящо бели покривки, сребърни прибори и красиви купи с току-що набрани цветя. Шефът на салона ни отведе до нашата маса, вдигна табелката с надпис „резервирана“ и взе поръчката ни за вино и бутилка вода. Напитките пристигнаха и Волфганг най-сетне проговори:
— Надявах се той да е вече тук.
Няколкото глътки вино ми подействаха успокоително, но виждах, че мислите на моя спътник са някъде другаде. Час по час се оглеждаше, после се облягаше назад и сгъваше и разгъваше салфетката на коленете си.
— Много съжалявам — промърмори той по едно време. — Мислех си, че след като сме закъснели, възможно е той вече да е тук. Ще отида да проверя. Защо не си поръчаш междувременно нещо за антре? Ще изпратя сервитьора. — Стана и се отдалечи от масата.
Отпих още малко от виното, докато разглеждах менюто. Загубих представа за времето, но когато се огледах и започнах да се питам дали да не тръгна сама да търся келнера, забелязах нечия сянка да пада върху масата. Вдигнах очи и видях високата фигура на мъж със зелено зимно палто. Тъй като светлината отвън идваше зад гърба му, сянката на широкополата шапка скриваше голяма част от лицето и не можех да различа чертите му. Кожената му пътна чанта, напомняща много на моята, висеше небрежно преметната през рамо. Той я остави в отдалечения край на сепарето, на мястото, освободено от Волфганг.
— Може ли да седна при вас? — попита тихо той. Без да дочака кимване или съгласие от моя страна, разкопча палтото си и го овеси на близката закачалка. Огледах се неспокойно за Волфганг. Къде се бавеше този човек?
— Видях се с нашия приятел хер Хаузер преди минута в кухнята. Позволих си да го помоля да ни остави за малко насаме.
Понечих да възразя, но той вече се настаняваше в сепарето срещу мен и свали шапката си. За пръв път можах да видя ясно лицето му. Останах изумена.
Никога до този момент не бях срещала такова лице. Въпреки че очевидно дълго време е било излагано на слънце и вятър и приличаше на древен насечен камък, ми напомняше на маска на вечната красота и сила. Тъй като дългата, почти черна коса, в която тук-там се виждаха сребристи нишки, бе дръпната назад, силната челюст и изпъкналите скули се очертаваха съвсем ясно.
Носеше подплатен кожен елек и риза с широки бели ръкави, разкопчана при врата, така че отдолу се виждаше наниз от цветни камъни със сложни гравюри по тях. Елекът бе изпъстрен с бродерии на птици и животни в силни ярки цветове — карминено, минзухарено жълто, тъмновиолетово, лазурносиньо, алено, оранжево, тревисто зелено — все цветове от пролетна гора.
Очите под тежките вежди бяха дълбоки и бих могла да ги сравня единствено с много редки скъпоценни камъни — истински езера от смесени цветове — среднощно червено, смарагдово зелено и абаносово черно, в дъното на които гореше тъмен пламък. От всички описания, които бях чула за този човек, най-доброто беше на Волфганг.
— Начинът, по който ме гледаш, скъпа моя, ме смущава — отбеляза той и без никакво притеснение взе менюто от ръцете ми, след което си присвои чашата ми с вино. — Позволих си още нещо — продължаваше той с екзотичния си акцент. — Донесох няколко бутилки „Кот дю Рон“, което се произвежда в моите лозя в Авиньон. Оставих ги преди малко в кухнята, за да… както се изразявате вие… да подишат. Преди да се съгласи да ни остави малко сами, нашият приятел Волфганг ме предупреди, че нищо не си яла днес и трябва да хапнеш. Обичаш ли тафелшпиц?
Съвсем дискретно келнерът сменяше бутилката на масата в този момент, сложи нови чаши, наля и се оттегли.