— Поръчах десерт — сподели с мен, — нещо много добро, с много шоколад. Носи името на прочут цигулар циганин от миналия век — Риго Джанци, успял да разбие сърцата на почти всички благородни дами във Виена… И то не само с изпълненията си на Паганини! — Той се засмя и поклати глава. Забелязах, че докато отдръпваше ръката си, внимателно следи реакциите ми.
Безмълвно бръкна във вътрешния джоб на елека си, извади някакъв предмет и го постави в дланта ми. Това беше малък златен медальон — с овална форма и гравирано отгоре създание, нещо средно между птица и животно, много подобно на избродираното върху елека му. От двете страни на медальона се виждаха миниатюрни закопчалки; когато натиснах щифта от едната, ключалката щракна, капачето се отвори и се показа снимка, — много стара, ръчно оцветена снимка върху метал, каквито са били обичайни за началото на века. Но за разлика от епохата, в която беше направена снимката, тази се отличаваше със своята свежест и беше напълно естествена.
Лицето очевидно бе на младия Дакиан Басаридис. Съзерцавах с възхищение излъчващото се очарование, за което всички говореха. От него струеше енергия и естествена сила. Черната коса бе дръпната назад, ризата бе отворена при врата и разкриваше малка част от гърдите и здравата шия. Красивото лице с тесния прав нос, наситените с енергия очи и леко раздалечените устни създаваха усещане, че виждаш човешкия образ на пантера, спътник на някакъв бог — нещо, за което Лаф бе споменал.
Когато натиснах отново щифта и се отвори и другият капак, едва не изпуснах медальона от изненада. Имах чувството, че съм видяла собственото си отражение.
Същата бледа „ирландска“ кожа, същата трудно поддаваща се на подреждане черна коса и бледозелени очи. И това не беше всичко, и най-дребният детайл — до трапчинката в брадичката, всичко съвпадаше. Естествено, облеклото бе от друго време и друго място. Вероятно същото изпитва човек, когато си върви по улицата и най-неочаквано среща свой близнак.
Дакиан Басаридис ме наблюдаваше с предишния интерес. Най-сетне се обади:
— Ти си нейно съвършено копие. Волфганг Хаузер ме предупреди, но, признавам, не бях готов за толкова голяма прилика. Наблюдавах те известно време от дъното на ресторанта, докато намеря сили да се приближа. Трудно ми е да опиша какво изпитвам в момента — все едно съм попаднал в тунел във времето…
Известно време мълчахме.
— Трябва много да си я обичал.
Още докато го казвах, си представих какви мисли се въртят в главата му в този момент, болката, която вероятно изпитва, а и не на последно място ролята, която бе изиграл в моето семейство. И може да прозвуча грубо, но не можех да не попитам:
— Ако вие двамата с баба ми сте израснали заедно и сте се обичали, ако тя е носела твоето дете, защо се е омъжила за Йероним Бен? Според мен тя го е презирала. И после, защо е избягала с Лафкадио след раждането на детето си, изоставяйки го?
— Казах ти и преди малко — не мога да отговарям на въпроси, които не са зададени както трябва — гласеше отговорът му. — Не бива да вярваш на всичко, което чуваш, а най-малко трябва да вярваш на мен… Нали не забравяш, че съм ром! Ще се опитам да ти обясня онова, което мога, защото вярвам, че имаш пълното право да знаеш. А имаш право да знаеш всичко, ако очакваш да опазиш тези документи, които така старателно си скрила под стола си…
Глътката вино, която току-що бях отпила, не намери правилния си път и влезе в дихателната ми тръба. Задавих се и посегнах към водата. Възможно ли бе да има рентгенови очи, или пък умееше да чете мисли?
— Волфганг Хаузер ми каза за тях, когато се срещнахме в кухнята преди малко. — Очевидно четеше мисли. — Направило му впечатление при проверката на багажа ти на две митници и на входа в МААЕ колко много хартия носиш — определено повече, отколкото ти е необходимо за работа. Естествено, направил разумно заключение. Но и за това ще стане дума. А сега на въпроса ти: Пандора наистина беше моя любовница и майка на сина ми — единственото ми дете, но тя не беше моя братовчедка. А моя съпруга. Снимките в ръката ти бяха направени в деня на сватбата ни.
— Били сте женени? — стъписано попитах. — Но кога?
— На снимката вероятно ти изглежда на осемнайсет или двайсет години. Всъщност беше на тринайсет, а аз — на шестнайсет. По онова време беше малко по-различно. Момичетата в крехка възраст вече бяха жени, а и ранните бракове сред ромите са нещо обичайно. На тринайсет години Пандора беше жена, уверявам те. Когато аз бях вече на двайсет, а тя на седемнайсет, тя напусна къщата на Бен, където остана Огъстъс.