Хиляди въпроси жужаха в главата ми, но в този момент към масата ни приближи келнерът с десерта, носещ името на циганина цигулар — купа „шлагоберс“ и бутилка „грапа“ — известната алкохолна италианска напитка, приготвена от ферментирали гроздови зърна, за която знаех, че е два пъти по-силна от коняка. Когато човекът се отдалечи, дадох знак с ръка на Дакиан да не ми налива, защото не исках да пия повече — и без това главата ми бе замаяна. Той въпреки това напълни и моята чаша, сетне вдигна своята и я докосна до чашата пред мен.
— По-добре да отпиеш, ще имаш нужда предвид това, което ти предстои да чуеш.
— Значи не си свършил, така ли? — процедих през зъби. Огледах се и видях, че само ние сме останали в салона за обяд, сервитьорите стояха със скръстени ръце в един ъгъл и тихичко си говореха.
След поредицата сблъсъци на това, което мислех, че знам, и реалността, изведнъж осъзнах, че единственото, в което съм убедена, е, че от всичко, което вече чух, а съвсем не исках, това, което ме очакваше, щеше да е най-неприятното. Молех се само действителността да ме опровергае, но не хранех кой знае какви надежди. Затворих за миг очи. Когато отново ги отворих, Дакиан Басаридис седеше до мен, така че препречваше изхода ми от сепарето. Сложи ръка на рамото ми и отново почувствах енергията, която се излъчваше от него. Беше толкова близо, че долавях топлината му и аромата на одеколона му, който ми напомняше на градински чай и изгорели дърва — все аромати, които човек може да срещне в боровите гори, обитавани от божествената пантера.
— Ариел, зная, че това, което ти казах, е шокиращо и дори може би те плаши, но то е само част от причината да пристигна тук от Франция — подхвана той спокойно. Взе медальона от ръката ми, затвори го внимателно и го прибра обратно в джоба на елека си. — Задължително трябва да чуеш всичко, което искам да ти кажа, все едно колко е неприятно. Да затвориш очите и ушите си точно в този момент, може да се окаже твърде опасно за всички нас и най-вече за теб.
— Не мога да вземам никакви решения — въздъхнах. — Истината е, че не мога да поемам дори повече информация.
— Напротив, можеш — спокойно ме увери Дакиан. — Ти си единствената внучка на Пандора и мен. Независимо от това дали знаеш, или не, родена си да се изправиш пред своето предопределение: пътешествието ти вече е започнало. Моят народ прави разлика между предопределение и съдба. Вярваме, че всеки от нас има съдба, която ни кара да действаме по сценарий, изготвен от висша сила, но в същото време имаме и предопределение — предварително изготвен модел, който дълбоко в сърцето си копнеем да изпълним. Но за да се излееш в новата си форма — в това по-висше ниво, — трябва да приемеш предопределението си и да търсиш пътища за осъществяването му също както лебедът, роден сред кокошки, трябва да осъзнае, че е необходимо да се научи да плува и да лети, иначе ще си остане закотвена за земята домашна птица, която се рие по цял ден в прахта.
Неясно защо това сравнение ме разгневи невероятно. Как си позволяваше този да намеква, че нещо в нашата „лебедо-подобна“ кръв може да се нарече „висше ниво“? „Дръпнах“ една здрава глътка грапа и се обърнах към него.
— Виж какво, може и да е моя предопределеност да бъда единствената внучка на Пандора и да приличам толкова много на нея. Сигурно е вярно и това, че тя е починала, преди да се родя. Това обаче не означава, че съм в някаква степен нейно превъплъщение или клонинг, нито пък, че моята предопределеност е по някакъв начин свързана с нея. В мен няма „форма“ или „модел“, който да ме накара да извърша дори едно от тези ужасни, жестоки неща, които, както разбирам, е причинила на теб и на всички, с които е имала нещо общо.
За част от секундата Дакиан ме гледа с широко отворени от изненада очи, след което избухна в нещо като хладен смях.
— Точно това имах предвид, като казах, че не бива да вярваш на всичко, което чуваш, и че за да получиш правилен отговор, трябва да зададеш правилно въпрос. — Тъй като мълчах, той продължи: — Никой от нас не е пионка. Нито Йероним Бен, нито аз. Нито Пандора, Лафкадио, Ърнест или Зоуи. Ала изборът е решение, а решенията водят до някакви събития. Осъществи ли се някакво събитие, става невъзможно да върнеш нещата назад, за да ги промениш. Никога обаче не е късно да се поучиш от уроците на минали събития.