— Скъпа, страховете ти са почти осезаеми — обади се по едно време Дакиан. — Страхът е необходимо и здравословно нещо. Изостря сетивата ни и не бива да се потиска…
— Как не разбираш? — възкликнах нетърпеливо. — Ти и Волфганг се досетихте, че нося тези документи, значи и други ще го направят. Животът на Сам е в голяма опасност. Вече са се опитали да го ликвидират, а аз дори не знам какво представляват тези документи, още по-малко успявам да ги опазя. Не знам и на кого да вярвам!
— Отговорът е прост — отвърна Дакиан. Той откопча едната ми ръка от торбата и я пъхна под своя лакът. — Вярвай на единствения човек, който знае какво е съдържанието им и който може, поне засега, да те посъветва какво да правиш с тях — по една случайност този човек съм аз. Нещо повече, тъй като нашият приятел хер Хаузер е разбрал, че са в теб, не бива да разпалваш подозренията му, като отричаш, че това е така. Гласувай му доверие за онова, което той знае, може да се окаже полезно в дългосрочен план. Хаузер ни чака недалеч оттук, така че по-добре да отидем при него. Искам да покажа нещо и на двама ви.
Опитах се да се успокоя, докато Дакиан, който все така държеше ръката ми до себе си, ме водеше през криволичещите тесни улички до мястото, където Грабен се разделяше на Кертнерщрасе и друга широка улица с модни магазини, а пред нас се разгърна Щефанплац и великолепната сграда в центъра: катедралата „Свети Стефан“ — известна не само с позлатените покриви и множеството си кули, но и с това, че е в самия център на виенския Ринг.
На един от ъглите в далечината зърнах Волфганг да крачи напред-назад неспокойно. От време на време поглеждаше часовника си, после се взираше в тълпата. Спомних си първия път, когато го видях във фоайето на Ядрения център в Айдахо — носеше същото елегантно палто от камилска вълна, копринен шал и кожени ръкавици. Беше само преди една седмица, а имах чувството, че е било преди поне хиляда години.
— Знаеш ли какво значи „еон“ или „ейон“, както се произнася на гръцки? — попита крачещият до мен Дакиан. — Свързано е с причината да доведа двама ви тук на този ъгъл.
— Много голям период от време — отговорих. — По-дълъг от хиляда години.
В този момент Волфганг ни забеляза и с неприкрито облекчение започна да си пробива път през тълпата към нас. Погледът му се спря на лицето ми и той мигом придоби тревожно изражение.
— Много съжалявам, че се съгласих да те оставя — бе първото, което каза, когато наближи достатъчно. — И преди това бе достатъчно изтощена. Какво си направил с нея — изсъска към Дакиан. — Изглежда ужасно.
— Много си мил — обадих се с малко крива усмивка. Щом толкова много ми личеше, че съм като разбита, значи на всяка цена трябваше да се стегна.
— Ариел току-що преживя тежкото изпитание да прекара един час с член на семейството си. Не беше кой знае колко приятно, но пък тя се справя блестящо.
— Преядохме с храна и философия — обясних на Волфганг. — Тъкмо вече преминахме към хилядолетията… Дакиан щеше да ми обясни какво означава гръцката дума „ейон“.
— Точно за това говорехме вчера в Юта — изви Волфганг изненадан поглед към моя спътник. — За приближаването на новото столетие, което ще сложи началото и на новата ера или новия еон — цикъл от поне две хиляди години.
— Така мислят повечето хора. Голям период от време, повтарящ се на определени цикли, думата идва от aevum — пълно завъртане на оста. За гърците aion означава и още нещо — влага, жизнения цикъл, който започва и свършва във вода. Представят си река от животворна вода, опасваща земята като змия, която поглъща опашката си. Влагата на земята се състои от реки, извори, кладенци, подземни води, бликащи от земните недра и се изливат на повърхността, за да създават и хранят всички форми на живот. Египтяните пък вярват, че сме родени от сълзите на боговете и че зодиакът представлява виеща се в кръг река, чиято ос е опашката на Малката мечка. Още едно основание съзвездията Малка и Голяма мечка да бъдат наричани черпаци, което ни довежда до това, което искам да ви покажа. Съвсем наблизо е.
Почти на самия ъгъл, където Волфганг ни чакаше, върху стената на невзрачна сивкава сграда бе поставен стъклен цилиндър. В него се виждаше разръфан предмет, не по-голям от 90 сантиметра, по чиято повърхност личаха неравномерни образувания, все едно мъхове или гъби. Стори ми се, че се движи, сякаш предметът беше жив. Въпреки преградата от стъкло, усетих как ми се повдига от отвращение.