— Нали не вярваш на всичките онези истории за това, че Хитлер е живял и след войната и държал реликвите при себе си? — попита Волфганг.
— Виждаш ли, скъпа моя — усмихна се Дакиан, — колко много истории се разказват, някои дори и за живот след смъртта, за хората, имали нещо общо с реликвите — от Хитлер до Исус. Тъй като религиозните и политическите движения — честно казано в много случаи не мога да ги различа едно от друго — се основават на такива истории, ето защо отказвам да ги коментирам. За мен темата нито е интересна, нито е важна. По-скоро е важно защо Хитлер или Патън се интересуват така много от светите реликви. Един човек само може да даде отговор на този въпрос.
— Да не искаш да кажеш, че знаеш къде може да са? — попита Волфганг. Аз, естествено, бях много любопитна да чуя отговора, но Дакиан не се хвана на въдицата.
— Както обясних и на Ариел по-рано, важен е процесът, а не резултатът — спокойно обясни старецът. — Диренето е истински важното.
— Ако реликвите наистина не са от такова значение — не се успокояваше Волфганг, — какво е от значение?
— Не какво, нито кой, нито къде или кога, а защо? Това е въпросът. Но след като фактите са толкова важни за теб, ще ти кажа онова, което знам. Наистина. Организирал съм го, щом свършим тук. — Той вдигна с пръст брадичката ми и продължи: — Разбрах от Волфганг какво носиш в чантата си и от ресторанта се обадих да резервирам едно място за нас. Срещата ни е след една минута само на няколко метра от тук, на Йозефплац. Мястото ще е на наше разположение за около час до затварянето в четири часа. Дано времето ни стигне. Надявам се, нашият приятел Волфганг да не остане разочарован от това, че фактите няма да са съвършено точни — твърде много предистория и допълнителни събития има около тях, както и мои собствени наблюдения. Ще ви разкажа всичко това, докато вие двамата се отървавате от хартиите в чантата ти…
— Как така ще се отърваваме? — със стиснато гърло промълвих и инстинктивно стиснах тежката чанта.
Видях, че лицето на Волфганг също се изпъна.
— Бъди разумна, мила — рече Дакиан. — Не може да ги носиш в Съветския съюз. Там на митницата конфискуват всичко — така, по принцип. Прибират всичко, което не разбират, включително и разписка за платен паркинг. Не може да ги разпилееш и по улиците на Виена, нито да ги повериш на Волфганг или мен, тъй като и двамата напускаме страната утре. Следователно решението, което аз виждам, а и мога да организирам за толкова кратко време, е да ги скрием на единственото място, за което според мен в скоро време никой няма да се досети — сред редките издания на Австрийската национална библиотека.
Построена през 1730 година, Австрийската национална библиотека е една от най-внушителните в света — не толкова заради размерите на сградата, а по-скоро заради нейното великолепие и невероятните колекции от стари книги — от Авицена до Зено, което я нарежда на второ място след тази във Ватикана.
Като дете бях минавала оттук и още помнех сметаново белите сгради с изящна барокова архитектура и най-вече изумителния висок купол. И накрая, но не на последно място, най-вълшебната изненада в света на едно дете — шкафовете с книги, затворени зад врати, които се отваряха към залите, с маси в центъра и високи прозорци с изглед към вътрешен двор, където учените мъже можеха да се уединят и да работят с часове. Такава една зала бе ангажирал Дакиан за нас.
— Идеята ми се вижда много добра — рече Волфганг одобрително, докато се настанявахме около масата. — Никога нямаше да се сетя за нещо толкова удачно за толкова кратко време.
При обстоен размисъл аз също трябваше да призная, че колкото и рискован да изглеждаше на пръв поглед планът на Дакиан, той предлагаше добър начин да запазим ръкописите. Дори някой да разбереше, че са тук, щеше да се наложи да гадае за тяхното скривалище сред близо четири милиона книги, ръкописи, карти, периодични издания и инкунаболи. Това, заедно с факта, че голяма част от книгите не бяха достъпни за широката публика, затрудняваше значително подобна задача.
За около десетина минути попълнихме заявки за множество заглавия, които връчихме на библиотекарите, и зачакахме да ни ги донесат. Веднага щом останехме сами, пъхвах страници от пакета в чантата си между страниците на томовете, които сваляхме от рафтовете в залата. За по-голяма сигурност предложих след изпълнение на поръчката да унищожим всички заявки и да не пазим списък на поръчаните книги.