Щом в района оттатък Оксус настъпил мир, група благородници посетили Ниса — долина от другата страна на Хиндукуш. При срещата им с Александър, той все още бил с военните си доспехи, целият покрит с прах. Обзети от страхопочитание, гостите паднали на колене, защото разпознали в негово лице качествата на персийски маги, за които били чували от първожреците на Египет. Нисеанците поканили Александър и хората му да посетят родината им, твърдейки, че там се е родил бога на Ниса — Дио-нисус, почитан и от македонците.
Смята се, че посещението на Александър в Ниса е повратна точка в неговия кратък, но преизпълнен със събития живот. Докато приближавали потъналата в зеленина и сгушена между планинските склонове долина, гостите имали усещането, че влизат в загубено досега магическо царство. Тук не само отглеждали специален сорт грозде, от който се приготвяло любимото вино на Александър, но и растял свещеният бръшлян, предпочитан от боговете.
Лозята били символ на пътешествията в далечни страни и диренето във външния свят, докато бръшлянът — на пътешествието навътре, в лабиринт. Александър и войниците му, готови винаги да отдадат почит на главния бог на своята родина, сложили на главите си венци от този бръшлян, пили вино и танцували по хълмистите склонове, празнувайки своето навлизане в Индия — легендите разказвали, че бог Дионис пръв прекосил река Инд, яхнал своята запотена и излъчваща благовонни аромати пантера.
Кариерата на Александър не траяла дълго, но изборът бил направен още преди той да се роди от оракула. За тринайсет години и множество военни походи той покорил почти целия свят. На трийсет и три години умира във Вавилон. Тъй като огромната му и спечелена с много труд империя се разпаднала веднага след неговата смърт, историците вярват, че не е оставил нищо, освен златната си легенда. Точно в това била и тяхната грешка. През тринайсетте години на своето царуване той завладял всички цели, които си поставил — обединил Изтока и Запада, духа и материята, философиите и кръвните линии. Във всяка столица, която покорил, организирал масови сватби между офицерите си, гърци и македонци, с местни жени и момичета от благороднически семейства. Той самият имал няколко брака с персийки.
Известен факт е, че Александър бил посветен и в езотеризма. В Египет висшите жреци на Зевс/Юпитер/Амон/ признавали, че е въплъщение на съответния бог и го удостоили с двойката рога на овен, с която била украсена фигурата, която и на трите континента се свързвала с Марс — планетата на войната, а в днешно време с епохата на Овена. Далеч на север, в земите на скитите — Централна Азия, го наричали Zulqarnain — Двурогия бог, което означава също и „господар на двата пътя“ или на двете епохи, т.е., че той управлява прехода между двата еона.
— Майката на Александър, Олимпия — завърши Дакиан, — му обяснила, че е от семето на свещената змия и следователно носи нейната космическа сила. Амбицията, в която го възпитавала, постепенно се превърнала в неутолима жажда за доминиране над света. Ето защо той построил по един свещен град в чувствителните точки на енергийния пояс на земята. Александър вярвал, че ако стъпи в тези точки по „гръбнака“ на земята, все едно забива гвоздеи в дърво, това ще му даде възможност да улови като в юзди „драконовите сили“ на земята, а също и че онзи, който притежава свещения камък на новата епоха и го постави в центъра на този пояс, ще има властта да осъществи завъртането на колелото на новия еон и ще контролира и владее цялата земя. Това било толкова важно за него, че спирал походите си, за да огледа място, където ще се строи новият град, и настоявал градът неизменно да носи неговото име — тези градове били седемдесет преди неговата смърт.
— Цели седемдесет? — вдигна изненадано очи Волфганг.
— Интересно, нали? — отбеляза Дакиан. — Като ги прибавим към седемте града, построени от Соломон, стават седемдесет и седем в пояса — наистина магическо число.
Не можех да не направя паралел между това число и Групата на 77-те, с чиито проблеми се бях занимавала цяла сутрин. Докато подавах на Волфганг поредната, заредена с листове, книга, вратата се отвори и библиотекарят, който се грижеше за нас през последния час, надникна, за да даде знак, че времето ни за престой в залата изтича. Дакиан нави отново картата и я прибра в чантата си, Волфганг събра последните книги и отнесе купчината към вратата.