Пътят пред нас съвсем се стесни и дори вече нямаше настилка. Отминахме нещо като заслон със сламен покрив, от онези, в които берачите на грозде прибират кошовете и инструментите си през нощта или се подслоняват, ако внезапен дъжд се излее над главите им. Нищо отвъд тази колиба не подсказваше, че по-нататък ще срещнем следи от човешко присъствие, с изключение, естествено, на безкрайните редици лозя.
На върха на хълма насажденията свършваха и се озовахме пред мост, който свързваше двете страни на дълбока урва. В този миг облак закри луната и ми бе трудно да разгледам добре мярналата се на отсрещния край на моста висока каменна стена.
Волфганг спря колата пред началото на моста и излезе навън. Реших, че и аз трябва да го последвам. В този миг поток от ярка светлина заля околността и се почувствах като зрител на театрална постановка. Пред очите ми се разкриха назъбените каменни стени на стар австрийски замък — истинска крепост, обиколена от дълбок ров, който в първия миг бях решила, че е урва, голяма част от покритите тук-там с мъх гранитни зидове се спускаха направо във водата на рова. Високи дървени порти нарушаваха целостта на крепостния вал и стояха отворени, така че успях да надникна вътре — широк двор с трева и висок разклонен дъб в центъра на моравата, зад която се виждаха очертанията на истински средновековен замък.
Волфганг се върна безмълвно в колата, включи на ниска скорост и подкара бавно по подвижния мост пред нас. Минахме през широката порта и спряхме на тревата под дъба до стар каменен кладенец. Изключи мотора и ме погледна леко смутен.
— Това ли е твоят дом? — попитах изумена.
— Както се казва, моят дом е моята крепост — отговори той. — В моя случай наследих купчина камъни, които преди хиляда години са представлявали градската крепост на Кремс. Отделих десет години от своя живот, както и почти цялото си свободно време и приходи, за да го възстановя. Като изключим няколкото специалисти, които ми помогнаха да извърша ремонта, и Бетина, която смята, че съм напълно луд да се занимавам с това, ти си единственият човек, когото водя тук. Кажи ми, харесва ли ти?
— Невероятно е! — само въздъхнах.
Излязох навън, за да разгледам по-добре. Обиколих двора и се взирах във всяка подробност. Знаех, разбира се, че на почти всеки хълм в Австрия и Германия е кацнал замък. Винаги съм се питала защо хората не си правят труда да възстановят тези красиви сгради с прекрасна гледка. За първи път си давах сметка какво усилие е коствало такова едно начинание. Дори камъните на зида бяха гладко издялани и зазидани после с хоросан. Когато моят домакин отключи входната врата и ме пусна вътре, след като запали осветлението, изумлението ми нарасна още повече.
Стояхме в покритото с каменни плочи фоайе на кръгла кула, чийто таван се извисяваше на близо двайсетина метра над главите ни. Покривът бе от стъклени плоскости, които позволяваха да видиш нощното небе. Лампите по стените бяха скрити в специални ниши, така че ефектът бе впечатляващ. Метално скеле се извисяваше от пода към върха на кулата, подобно на абстрактна скулптура, и придържаше различни конструкции. Всичко това приличаше на гигантско дърво, конструкциите имаха всевъзможни форми. Всяка от тях бе облицована с полирано дърво, като поне едната от стените, обикновено тази, която гледаше към центъра на кулата, бе от плексиглас и така се осигуряваше максимален достъп на светлина отгоре. Не след дълго забелязах, че всички тези „кутии“ са свързани с вита стълба, която стигаше и до стените. Впечатлението бе страхотно.
— Прилича ми на онези тайнствени подземни градове, за които говореше Дакиан — споделих аз.
— За разлика от тях тук през деня всичко е обляно в светлина. На местата на средновековните прозорци, на зъберите, по стените и другите отвори съм сложил стъкла и допълнителни отвори. Ще видиш, че утре, докато закусваме, слънчевата светлина нахлува от всички посоки.
— Тук ли ще прекараме нощта? — опитах се да потисна треперливото усещане в стомаха си при тази новина.
— Сигурен бях, че ще си твърде изморена, за да искаш да посетиш чичо си Лафкадио тази вечер. А домът ми е съвсем близо до манастира, който смятаме да посетим утре сутринта…
— Нямам нищо против, стига това да не те затрудни.
— Всичко е уредено — увери ме Волфганг. — Ще хапнем нещо леко за вечеря в близката гостилница, която е към лозята. С изглед към реката е. Но преди това искам да ти покажа останалата част на сградата.