— С удоволствие — съгласих се.
В центъра на покрития с каменни плочи под на кулата — близо десет метра в диаметър — имаше място за хранене — ниска дъбова маса с тапицирани столове. Срещу входа се виждаше кухня, очертана от шкафове за съдове, чинии, чаши и подправки, с дълъг дървен плот, чиято цялост се нарушаваше единствено от огнище с каменен, вграден в стената комин, нещо естествено за една крепост. Стълбището, което започваше в непосредствена близост, водеше и до първата площадка, където бе разположена библиотеката.
Макар по-просторна от по-горните стаи, библиотеката се разгръщаше под формата на ветрило. Голяма част от стената тук бе заета от голяма камина, приготвена за палене. Волфганг коленичи, отвори клапата към комина и драсна дълга клечка кибрит.
Пред огнището бе сложен удобен диван, тапициран с фина кожа и отрупан с възглавници, а ниската маса с форма на бумеранг бе покрита с дебели книги. Върху по-голяма част от пода се виждаха тежки килими в бледи цветове. Класически шкафове липсваха, но върху столовете, по земята, върху голямото бюро и други по-малки маси бяха натрупани книги и листове.
Изкачихме следващата поредица стъпала и спряхме пред стая, която Волфганг каза, че ще е моята — с голямо удобно легло, скрин, канапе и баня в съседство. Двете следващи помещения нагоре по стълбите бяха също нещо средно между спални и кабинет, множеството папки, хартии, компютър и всевъзможни документи показваха, че се използваха като офис. Високите прозорци гледаха към просторния зелен пейзаж.
Най-горе под витража на покрива бе апартаментът на Волфганг, към който също имаше голяма баня. Това, което го отличаваше от останалите помещения, бе дъгообразната широка около четири метра тераса с дървен, изтъркан от ръце, парапет. Гледката беше изумителна, атмосферата — също. Светлината от долните етажи струеше нагоре и имах усещането, че сме кацнали на облак. Вътре в помещението върху издигната платформа бе леглото с шкафове за дрехи от едната му страна, а нещо като тоалетка — от другата, както и голям, тежък, насочен към небето, телескоп.
Таванът тук бе далеч по-висок от тези в останалите помещения и под него се кръстосваха тежки, дебели греди, подпиращи каменната конструкция. Както Волфганг бе отбелязал, стъклените пана отгоре вероятно даваха възможност дневната светлина да нахлува свободно вътре, а през нощта през тях се виждаше звездното небе. Мястото наистина беше вълшебно.
— Случва се, преди да заспя, да съзерцавам звездите и се опитвам да си представя какво е изпитвал Одисей, загубен през всичките тези години на странстване с единствен спътник тишината и студеното безразличие на звездите.
— Само че в стая като тази — допълних, — си мисля, че ако си достатъчно тих, ще можеш да чуеш песента на съзвездията.
— Предпочитам звука от човешкия глас — отговори той.
Улови ме за ръка и ме поведе към прозорците. Отвори единия и свеж прохладен въздух с дъх на речна вода нахлу вътре. След това включи осветлението и лъчите на силните лампи осветиха околността. Стояхме известно време така и съзерцавахме примигващите светлини в далечината, виещата се долу лента на Дунав, огряна от лунната светлина. От седмици насам не се бях чувствала така спокойна.
Волфганг се обърна към мен безмълвно и отпусна длани върху раменете ми. На фона на нощното сияние очите му отразяваха светлината като прозрачни кристали аквамарин. Между нас се надигаше вълна, чувствах как енергията й нараства.
— Понякога ми е трудно дори да те погледна — най-сетне промълви той. — Толкова много приличаш на нея.
На нея ли? Какво ли означаваше това?
— Бях съвсем малък, когато баща ми ме заведе на един неин концерт. — Ръцете му все още лежаха на раменете ми, но погледът му се бе зареял към водите на реката. — Спомням си, че тя пя тогава Das himmlische Leben от Густав Малер. След това отидохме в гримьорната, за да й поднеса малък, предварително купен букет, и тя ме погледна с изумителните си очи. — От вълнение гласът му пресекна. — С твоите очи. В първия миг, когато те видях в Айдахо, макар да бе увита в шалове като полярна мечка, единственото, което успях да видя, бяха те — направо ме закова.
По дяволите! Възможно ли бе това да се случва отново? И този мъж ли беше влюбен в баба ми? След всичкото, което преживях през изминалата седмица, сега вече за нищо друго не можех да се сетя, освен да се метна през перилата на терасата подобно на средновековно гюле. И сякаш за да се влошат нещата още повече, буйната ирландско-циганска кръв изби по лицето ми. Извърнах рязко глава и дланите на Волфганг се свлякоха от раменете ми.