— Добре съм… малко съм изморена. — Имах желание да се помръдна, но нещо не се получаваше.
Волфганг ме изгледа някак особено — нещо средно между загриженост, но имаше и нещо друго, което не успявах да разгадая. Истината е, че бях замаяна от коняка и ендорфините, излели се в кръвта ми в резултат на преживяната разяждаща нетърпима болка в течение на половин час. Отпуснах се назад върху възглавниците и се опитах да се стегна. Волфганг протегна ръка, улови кичур от косата ми и го завъртя замислено между пръстите си. Не мина много и проговори:
— Най-вероятно моментът никак не е подходящ, Ариел, но пък не зная дали изобщо такъв ще се появи. Така че, ако не го направя сега, може би никога… — той замълча и затвори за миг очи. — Господи, изобщо не знам как да продължа. Подай ми, моля те, чашата си с коняк.
Без да дочака реакцията ми, той се наведе напред, взе недопития ми коняк и го погълна на един дъх. Сетне отново изви към мен невероятните си очи.
— Спомняш ли си какво ти казах при първата ни среща в Центъра за ядрени изследвания, когато просто се разминахме във фоайето?
— Не си спомням точно. — Това не беше вярно, добре помнех, че се надявах да е „изумителна“ или „изящна“, каквато изобщо не се чувствах в момента. Но това, което последва, бе наистина изненада за мен.
— Казах „смайваща“. В онзи момент си помислих да изоставя цялата мисия. Уверявам те, има хора, които биха предпочели наистина да го сторя, а и сега само чакат знак. Реакцията ми при срещата ни тогава беше… как да се изразя… твърде внезапна. Предполагам, усещаш накъде отива тази странна моя изповед.
Той замлъкна отново, прекъснат от внезапното ми ставане. Усещането, което ме обзе, бе много сходно с онова, което изпитах в мига, преди да скоча от онази козирка, подгонена от лавината — паниката се надигаше в мен, колкото и да се опитвах да я потисна. Цялата вибрирах вътрешно, макар да не бе необходимо да си Айнщайн, за да се сетиш какво исках да направи Волфганг в този момент… Което и той очевидно имаше намерение да стори.
Опитах се да бъда справедлива. За какво ще ме поведе един мъж през половината земно кълбо и ще ме доведе в дома си — всъщност в замъка си? Защо ще ме гледа с този поглед — напълно сляп за разчорлената ми глава, за изтощения ми изтерзан вид след дългото пътуване и тежките часове, които бях прекарала този ден, освен ако не ме желаеше? И какъв за бога, бе проблемът ми?
Естествено, дълбоко в себе си бях наясно.
Волфганг се изправи до мен, без да ме докосва. Съзерцаваше ме с проницателните си като рентген очи и ме облъхваше с аромата си на лимон и бор. Коленете ми трепереха, а главата ми бе напълно празна. Не повече от двайсетина сантиметра деляха устните ни.
Без да пророни дума, той обви ръцете си около мен и зарови пръсти в косите ми. Устните ни се докоснаха и неговите се впиха в мен така стремително, сякаш искаше да изпие душата ми. Топлината им се разля надолу по гърлото ми. Халатът се свлече от раменете ми и се нагъна около босите ми стъпала. Усетих как зъбите му докосват леко рамото ми, пръстите му се движеха по тялото ми, докато сваляше бельото ми.
— Изплашена съм — прошепнах и се отдръпнах.
Волфганг улови китката ми, целуна вътрешната страна на дланта ми и попита напълно сериозно:
— Защо мислиш, че аз не съм? — попита той. — Има нещо, което не бива да забравяме, Ариел — не поглеждай назад.
„Не поглеждай назад“ е единственото, което боговете поискали от Орфей, преди да го допуснат в подземния свят, за да спаси своята любима Евридика, помислих си аз изтръпнала.
— Никога не гледам назад — излъгах и побързах да сведа очи, но за съжаление беше късно.
— Напротив, любов моя — не се съгласи Волфганг и вдигна лицето ми нагоре. — Гледаш към сянката, която стои между нас от момента, в който се срещнахме — това е сянката на покойния ти братовчед Сам. Надявам се, че от тази вечер никога повече няма да поглеждаш назад.
Сигурно отстрани приличах на луда, а и аз самата си помислих по едно време, че съм загубила ума си. Волфганг отвори рана, различна от онази в ръката ми, заседнала в мен толкова отдавна, че не можех да знам какви поражения е нанесла. Тази неизлекувана травма, която бях успявала да скрия дори от самата себе си, беше фактът, че може би съм малко повече от влюбена в Сам. В такъв случай какво точно правеше с мен тази ситуация? Едно доста объркано момиче „нюк“.