Но онези противоречиви чувства, които в момента се гонеха в гърдите ми, поне отчасти бяха заличени; заедно с всичко останало Волфганг отключи нещо, което не бях познавала, не бях си въобразявала дори, че съществува в мен. Когато телата ни се докоснаха и се сляха в огъня на страстта, в гърдите ми се надигна странно чувство — нещо средно между болка и копнеж, което потече по вените ми като опиат. С всяко следващо докосване на този мъж копнежът ми за него нарастваше. Подхранвахме огъня си един към друг с жадни ласки дотогава, докато усетих, че всеки мой мускул вибрира от изтощение.
Най-накрая се отпуснахме без сили на мекия турски килим пред огъня, лицето му бе заровено в стомаха ми. Кожата и на двама ни бе влажна, а пукащите пламъци в камината хвърляха върху кожата му отблясъци, от които загорялото мускулесто тяло заприлича на бронзова фигура. Прокарах длан по гърба му и потръпнах.
— Ариел, моля те — промълви Волфганг, вдигна разчорлената си глава и се усмихна широко. — Добре е да знаеш с какво се залавяш, ако смяташ да започнеш отново. Чувствам се като омагьосан от някаква вълшебница.
— Ти си този, който е с вълшебната пръчица.
Той седна и кръстоса крака, без да ме изпуска от ръцете си. Дървата в камината се бяха превърнали в жар и в стаята бе станало хладно, независимо от излетялата от телата ни енергия.
— Някой трябва да прояви здрав разум поне за малко — въздъхна Волфганг и загърна раменете ми с халата. Добре е да се отпуснеш.
— Това, което правиш в момента, действа точно в тази посока.
Той се усмихна отново и поклати глава. Накара ме да се изправя, подпъхна едната си ръка под коленете ми, а другата — под мишниците ми, и ме понесе към моята стая, а оттам в банята, където пусна крановете, за да напълни ваната. Разпръсна щедро ароматни соли, след което донесе чисти дрехи и за двама ни, които остави на шкафа. Когато се потопихме в топлата вода, започна да обтрива тялото ми с гъба.
— Не съм срещал по-желано създание — промълви той, устните му почти докосваха рамото ми. — Малко след девет е. Гладна ли си?
— Умирам от глад — установих.
Излязохме от водата, изтрихме се и облякохме топлите дрехи. След минути вече бяхме навън по посока на малката гостилница, с изглед към реката, за която той бе споменал. Там ни посрещна огънят на камината вътре.
Поръчахме си гореща супа и салата от свежи зеленчуци, след което ни донесоха реклет — ястие от разтопено сирене, пушено на дима на дъбови клони, и варени картофи с туршия от малки краставички. Лакомо изтопихме соса от чиниите си с корички пресен хляб и поливахме храната с превъзходен сух ризлинг.
Тръгнахме си оттам пеша малко след десет. От реката се надигаше мъгла, която се плъзваше между редовете лозови насаждения, по чиито върхове вече никнеха зелени филизи. Въздухът бе студен, почти мразовит, наситен с ароматите на нощта. Мократа пръст излъчваше характерна миризма на свежест, предвещаваща събуждането на природата и раждането на нов живот. Волфганг свали ръкавицата на едната ми ръка и стисна пръстите ми между своите. Странно, при всяко негово докосване в тялото ми плъзваше топлина. Той ми се усмихна, без да спираме да вървим, но в същия момент облак гъста мъгла запречи луната и скри светлината й. Всичко потъна мрак.
Стори ми се, че чувам пукот на суха клечка недалеч от нас. Необяснима паника и страх ме стиснаха за гърлото. Спрях и изтеглих ръката си от неговата. Кой можеше да се движи толкова късно през нощта на такова самотно място?
Почувствах как Волфганг ме стисва окуражително за рамото. Очевидно и той бе чул необичайния звук.
— Стой тук и не мърдай — прошепна до ухото ми. — Връщам се веднага.
Да не мърдам ли? Изплаших се… но той вече бе изчезнал в мрака.
Сниших се между лозовите насаждения и насочих слуха си към нощните звукове, точно така, както Сам ме беше учил. Успях да различа движението на около десетина различни насекоми на фона на плискането на водата откъм реката ниско долу, под пътя. Примесени с тях обаче се чуваха и два мъжки гласа. Хващах само фрагменти. Някой каза думата „тя“, след което чух и „утре“.
Тъкмо очите ми бяха свикнали малко с непрогледния мрак, мъглата се отдръпна и бледата лунна светлина заля хълмовете. На двайсетина метра по-надолу от мен различих силуетите на двама мъже, събрали глави между редовете. Единият очевидно беше Волфганг — когато се изправих, той ме забеляза и ми помаха с ръка, след което се раздели с човека и тръгна към мен. Опитах се да огледам непознатия, но смачканата му шапка хвърляше сянка върху лицето, така че нищо не виждах. Направи ми впечатление, че сравнително ниската му фигура се движи някак необичайно, докато се отдалечава надолу по хълма.