След миг Волфганг вече беше до мен, прегърна ме, вдигна ме поривисто високо и ме завъртя. Сетне ме пусна да стъпя и впи устните си в моите.
— Да можеш да се видиш на тази сребриста светлина — рече той. — Толкова си красива! Направо не мога да повярвам, че си истинска и че си моя.
— Кой е човекът, който е вървял след нас? — попитах. — Стори ми се познат.
— Не вярвам да си го срещала. Пазач е на земята ми — Ханс — отговори той. — През деня работи в съседното село и на връщане минава да наглежда имота. Много често, както и днес, това става доста късно. Тази вечер някой му казал, че забелязал светлини в къщата и дошъл да провери дали всичко е наред, преди да си легне. Най-вероятно съм забравил да го предупредя, че имам намерение да се прибера за малко, а и той не е свикнал да вижда тук посетители. — Волфганг ме погледна от висотата на своя ръст, след това обгърна с ръка раменете ми и продължихме нагоре по хълма. — А сега, малка моя гостенко, според мен е време да си лягаме… Без да е наложително да заспим веднага.
Наистина поспахме, колкото и кратко да бе, защото, завити с пухените завивки в леглото на Волфганг високо горе в неговата стая под звездите, се унесохме в сън едва след полунощ. Бурните ни среднощни занимания наистина прочистиха значително мозъка ми, да не говорим за порите по кожата. Почувствах се наистина успокоена независимо от факта, че нямах представа какво ме чака на сутринта, а още по-малко в бъдещето.
Волфганг се бе отпуснал върху възглавниците, преметнал ръка върху гърдите ми, докато пръстите му бяха вплетени в къдрите на косата ми, и спеше дълбоко. Гледах нощното небе над мен, обсипано със звезди. Точно над нас бе съзвездието Орион — „домът на ромите“ в небето по думите на Дакиан — с трите ярки звезди в центъра — Каспар, Балтазар и Мелхиор.
Последното, което си спомням, че видях, бе огромната виеща се пътека от светлина, за която Сам обичаше да казва, че според древните се образувала от млякото, бликнало от гърдите на богиня Рея — Млечния път. За първи път го съзерцавах преди много години в нощта на тиуа-титмас на Сам. Заспах и отново ми се яви онзи сън…
Беше след полунощ, но зората бе все още далече. Двамата със Сам продължавахме бдението си и поддържахме огъня в очакване на тотемните духове. Последният час бяхме седели един до друг, скръстили крака, без почти да продумаме, само върховете на пръстите ни се докосваха едва-едва. Надявахме се, че преди края на нощта Сам най-сетне ще получи видението, което очакваше през последните пет години. Луната вече бе слязла ниско над западния хоризонт, а от огъня ни бяха останали само ярки въглени.
И тогава го чух. В началото не бе нищо повече от леко дихание, но съвсем наблизо. Цялата се стегнах, Сам стисна само върховете на пръстите ми, давайки ми знак да не мърдам. Затаих дъх. Сега бе още по-близо — до самото ми ухо, — дрезгав, задъхан звук, последван от миризма на нещо наистина диво. Миг след това с периферното си зрение мярнах лек проблясък. Отправила вцепенен поглед право напред, не смеех да мигна дори с клепачи, в това време сърцето ми биеше до пръсване. Когато най-сетне сянката се материализира и влезе в полезрението ми, едва не припаднах от ужас — пред мен стоеше възрастна пума — лъвът на планината! — на някакви си две крачки от мен.
Сам стисна още по-силно пръстите ми, за да е сигурен, че наистина няма да мръдна, но аз и без това бях вцепенена от страх. Дори да решах да се изправя, не бях сигурна, че краката ми щяха да ме държат, а и какво ли щях да направя, дори да ме държаха. Огромната котка тръгна към нас с бавни, плавни и напълно безшумни движения, издавайки единствено характерното тихо мъркане. Спря пред загасващия огън и с изумителна грация извърна поглед към мен.
В този момент внезапно се случиха едно след друго няколко неща. Силен пукот се разнесе от далечния край на кръга. Пумата се извърна рязко по посока на звука и спря насред път. Сам стисна отново пръстите ми. Иззад ниските клони напред към центъра на кръга се изтърколи космата топка — малко мече!
С леко ръмжене пумата се насочи към него. Неочаквано иззад храстите се появи грамадният силует на възрастна мечка, която бързо се озова до бебето в открития кръг. С бързо замахване тя запрати бебето в храстите и се изправи на задни крака. Луната светеше зад гърба й, така че ми се видя огромна. Стъписана, пумата отскочи встрани, след което изчезна в сенките на близките дървета. Двамата със Сам продължавахме да седим и изтръпнали следяхме само с очи движенията на майката мечка, която се отпусна на предните си лапи и тръгна към загасващия ни огън. Подуши няколко пъти раницата ми и порови с лапа в нея. Откри ябълката ми, взе я между зъбите си и я занесе на своето бебе. Побутна го с нос напред и двете животни се отправиха спокойно към гората.