Побързах да изтикам всичките тези мисли на заден план в съзнанието си и се съсредоточих към това да измисля текста на посланието си. Трябваше да е кратко, мило и конкретно, в същото време да предава колкото може повече информация.
„Драги доктор Бъртън“ започнах аз, спомняйки си, че Сам се бе нарекъл сър Ричард Франсис Бъртън. „Благодаря за бележката. Вашият екип очевидно вече е в необходимата форма. Аз също напредвам според програмата, която уговорихме при последната ни среща — работа, колкото цял кит вече е свършена. Ако възникнат проблеми в мое отсъствие, моля свържете се с мен чрез МААЕ. Пътувам за Ленинград днес в 17 часа виенско време.
Сам би трябвало да разтълкува по-голяма част от информацията ми. Лично аз нямах проблеми с тълкуването на посланието му. Единственото, за което се „уговорихме“ при последната ни среща, бе, тъй като все още нямахме представа къде може да са ръкописите на Пандора, да се постарая да се срещна с Дакиан Басаридис и да измъкна от него, колкото се може повече факти. И така, репликата ми, че „напредвам с програмата“, би трябвало да означава, че съм успяла да се справя. Споменаването на „кит“, означаващ плаващото хранилище на тотемната памет на клана, би трябвало да е знак, че съм получила и прибрала на сигурно място „подаръка“, за който споменах в последния си факс.
Колкото и да ми се искаше да споделя повече, когато се замислих за миг за сложната обстановка, в която бях попаднала, научавайки толкова необикновени неща за семейството си, да не говорим за свещените предмети и изчезналите градове и зодиакалните съзвездия, признавам, че се обърках. Поне сега Сам щеше да знае, че „играта“ е започнала. След като накъсах на ситни парченца бележките си, хвърлих ги сред тлеещата жарава в огнището и изчаках да почернеят — по-добре да се подсигуря, отколкото след време да съжалявам, — излязох навън. Видях, че Волфганг се насочва към мен по моравата, очевидно идваше да ме подкани да побързам.
— Готови сме — рече той. — Прибрах багажа в колата, така че няма защо да се връщаме в крепостта. От Мелк продължаваме направо за летището. Клаус има ключ и ще прибере и подреди къщата след заминаването ни.
— А кой е Клаус?
— Пазачът на къщата — отговори Волфганг и задържа вратата на колата, докато влизах. След това мина да затвори багажника и се настани на шофьорското място.
— Снощи ми се стори, че каза Ханс — обадих се, докато той завърташе ключа на запалването.
— За кого съм казал? — попита Волфганг и направи необходимата маневра, за да излезе изпод дървото и да се насочи към висящия мост.
— За този, когото току-що нарече Клаус. Снощи, когато го срещнахме в тъмното на хълма, ми каза, че името му е Ханс. — Реших, че е излишно да споделям подозренията си, че всичко около този човек тогава ми се стори доста подозрително.
— Точно така, казва се Ханс Клаус — спокойно обясни Волфганг. — В тази част на света е нещо обичайно да наричаш този вид хора с фамилното им име. Може снощи да съм споменал малкото му име.
— Дали пък не се казва Клаус Ханс?
Волфганг изви лице към мен, повдигна вежда и се усмихна смутено.
— Това разпит ли е? Някак не съм свикнал да ме разпитват по този начин. А и съм убеден, че знам имената на хората от прислугата.
— Добре де, като стана дума за имена, защо никога не спомена, че съществува реален човек Каспар Хаузер?
— Мислех, че си чувала за него. — Вече се движехме по тесния път между лозята. — Подивялото момче от Нюрнберг, както обикновено го наричат. Легендата за Каспар е много популярна в Германия.
— Чух наскоро за нея. Преди това обаче ти намекна, че свързваш името си по-скоро с един от библейските влъхви. Може би си по-осведомен от мен, но това, което аз прочетох, е, че произходът му е твърде неясен, а убийството му — още по-загадъчно. Странно е, че някой ще натовари едно дете с толкова много асоциации.
— Мислил съм за това — засмя се Волфганг. Самият аз бях много изненадан от разказа на Дакиан вчера за тайните градове на Соломон. Имам усещането, че и градът Нюрнберг, и самият Каспар Хаузер са свързани по някакъв начин с тези градове, както вероятно и Адолф Хитлер и свещените реликви, които е проучвал в Мелк. Щеше ми се да поговорим за това снощи, но нещо се разсеях. — Усмихна се и продължи: — Мисля си, че всичко това по някакъв начин е свързано с Хагалруне.