Ако Ермионе е оста на световния пояс и преди християнството, то мястото положително е било свързано и с други места, носещи символи като овен и телец. Пристанището Ермионе е разположено срещу Крит, където по-ранната минойска култура процъфтявала успоредно с египетската. Свързах с мислена линия Ермионе и Крит, където на планината Ида Зевс, бащата на боговете, бил отгледан с млякото на козата Амалтея, чийто образ той по-късно в знак на признателност нарежда в небето под формата на съзвездието Козирог. Спомних си, че имаше още един бог с образ на бик, оказал не по-малко влияние в Крит. Това беше богът, за когото чичо Лаф ме предупреди, че ще повикам на помощ в подходящия момент — Дионис.
И на фона на всичко това, когато продължих линията Крит — Ермионе на северозапад, открих нещо още по-интересно. Тя минаваше през самия център на едно от най-мощните религиозни места в древността: там през лятото владеел Аполон, а Дионис — през дългите зимни месеци, докато слънцето завърши своя кръг и се върне отново от света на мъртвите. Това място се нарича Делфи.
Тук бе живяла пророчицата Пития — известна като Делфийски оракул. В продължение на хиляди години изречените от нея предсказания, внушени й от Аполон, били повтаряни и потвърждавани от живота на гърците. Няма древен писател, който да се е усъмнил в правилността на думите й за сложно преплетените връзки между минало, настояще и бъдеще. Ето защо място като Ермионе, свързващо толкова важни обекти като Делфи и критската Ида, може действително да се окаже оста.
Прокарах пръст под формата на X върху линията и така се образува шестовърха звезда — знакът на руната Хагал, същата, която Волфганг бе начертал във въздуха само преди минути.
Сега вече не се и съмнявах, че няма нищо случайно в това, че едната от линиите минава през Елевсин, където са се провеждали прочутите Елевсински мистерии, минаваше през македонския полуостров, където планината Атос влиза навътре в Егейско море и тук на тази карта бе обсипана с малки кръстчета. Те означаваха група от двайсет прочути манастира, изградени от император Теодосий, покровител на свети Йероним, Атос бил някога извънредно богато хранилище на ръкописи, нападано многократно от турци и славяни по време на безбройните войни на Балканите. Уникалното му разположение на равно разстояние от планината Олимп и гръцкия материк, от една страна, и от Троя на турския бряг, от друга, го прави видим и за двете страни. Дали пък Атос не представляваше друга ос?
Другата линия на моята звезда беше още по-интересна. Водеше до град Олимпия на река Алфей, където се бяха провеждали Олимпийските игри. Бях посещавала града преди години, когато Джързи имаше концерт в Атина. Бяхме се разхождали двете по останките под връх Кронос. Встрани от прочутите развалини на храма на Зевс си спомням, че видяхме останки, които силно са се врязали в паметта ми: Хераион — храмът на богинята Хера — съпруга и сестра на Зевс. Макар направен от дърво и мазилка и не така внушителен като храма на Зевс, оригиналният Хераион бил издигнат някъде около 1000 г. пр. Хр. и е един от най-старите запазени храмове в Гърция.
Едва в този момент се сетих защо името Ермионе ми е така познато. Ермионе е мястото, където Хера и Зевс спрели за първи път, когато пристигнали от Крит в Гърция — входът на боговете на Олимп на континента Европа.
Волфганг, който наблюдаваше мълчаливо как прокарвам пръст по стъклото над картата, най-сетне се обади:
— Изумително наистина, колко пъти съм минавал покрай тази карта, но никога не видях връзката, която ти направи от пръв поглед.
Облечен в униформа пазач на музея приближи и отвори високите врати, за да можем ние с Волфганг да влезем в библиотеката на Мелк — помещение в стил барок, което ми се видя обляно в бяло и златно. Висок френски прозорец в дъното на помещението гледаше към тераса, покрита с плочи, а зад нея се виждаше река Дунав, чиято водна повърхност проблясваше на лъчите на утринното слънце и отразената им светлина изпълваше стаята. Служител на библиотеката триеше с кърпа стъклена витрина, която разделяше помещението на две, докато суховат среброкос мъж със свещеническо расо подреждаше подвързани с кожа томове по рафтовете недалеч от нас. При нашето влизане той се извърна, усмихна се и тръгна да ни посрещне. Нещо в него ми се стори познато.