— Влюбен съм в теб, Ариел — изрече той простичко и директно. — Когато ти казвам, че има неща, за които е най-добре да ми вярваш, наистина очаквам да го направиш. Разбра ли ме? Не е ли достатъчно?
— Никак даже — категорична бях.
В интерес на истината моята твърдост не го изненада ни най-малко, просто стоеше и очакваше да продължа.
— Снощи аз също си помислих, че се влюбвам. — Видях как очите му леко се присвиха, по начина, който познавах от първата ни среща във фоайето на Центъра, но разбирах значението на тяхната реакция, а и възмущението ми ме тласкаше да продължа: — Как е възможно да правиш любов с мен така… — Хвърлих за всеки случай поглед наоколо, за да се уверя, че никой не ни слуша. — …и само час след това да ме лъжеш в лозята? Кой е този „отец Вергилио“, който ни следваше тогава като привидение?
— Мисля, че наистина ти дължа обяснение — разтри той очите си с пръсти. — Отец Вергилио действително е свещеник от Триест. Познаваме се от години. Работил е за мен, но не в качеството, за което споменах снощи. В последно време правеше издирване за мен в тази библиотека. Исках да се срещнеш с него, но не както стана миналата вечер, когато… Е, други неща ме вълнуваха тогава. — Той се усмихна някак самодоволно. — Свещеник е в края на краищата.
— Като си знаел, че идваме тук и така и така ще се срещнем с него, какви бяха тези номера с Ханс и Клаус тази сутрин?
— Смутих се, когато спомена снощи, че човекът ти се е сторил познат. А когато тази сутрин направих неволната грешка с името, вече беше късно да я поправя и да променя плановете. Откъде да знам, че ще успееш да го разпознаеш в мрака и от разстояние за толкова кратко време.
В този момент в съзнанието ми се оформи образът, който от известно време се мъчех да открия. Спомних си кога за първи път видях лицето на отец Вергилио. Излишно беше да питам.
— Имаш всички основания да ме презираш за това — извинително продължи Волфганг. — В последния момент разбрах, че няма да присъствам на срещата ти с Дакиан Басаридис, а този мъж е непредсказуем. Нямаше да се изненадам, ако успееше да те омае така, че да тръгнеш с него и никога повече да не те видя. За щастие, бях избрал ресторант, където хората ме познават достатъчно, че да приемат Вергилио „временно на работа“, за да следи какво става с теб…
Така значи! Нищо чудно, че и в лозята снощи ми се видя познат. Толкова бях заета със собствените си мисли и преживявания вчера в „Кафе Централ“, че почти не гледах лицата на хората около мен. Въпреки това очевидно съзнанието ми е регистрирало неговите черти, защото е минал покрай масата ни поне десетина пъти. Последва нова тревога — колко от казаното между мен и Дакиан е успял да чуе. Въпреки уверенията на Волфганг, че се е опитвал да ме предпази от странните хрумвания на непознатия, до този момент мой дядо, бях страшно ядосана на себе си, че не съм била достатъчно бдителна, нещо, което Сам се опитваше да ме тренира през цялото ми детство.
В този момент обаче нямах време да се замисля подробно за всичко това. Отец Вергилио надничаше вече през вратата очевидно решил, че бурята е отминала и вече може да се върне.
— Ако латинският ти е наполовината толкова добър, колкото и немският, не те съветвам да коментираш на глас пред Вергилио първите редове на ръкописа на свети Бернар, защото може да го притесниш.
Обърнах очи към витрината до нас.
— Какво пише?
— „Божествената любов се постига чрез плътската“ — ухили се Волфганг съучастнически. — По-късно, когато ни остане време за това, бих искал да проверим на практика теорията му.
Отец Вергилио приближи със съвременна карта на Европа и я разгърна на маса в непосредствена близост.
— Важно е да се знае, че в древността неизвестните племена, обитавали тези места, са почитали женската мечка и тя е била тяхното тотемно животно, и в същото време са имали невероятно голяма почит към субстанция с много алхимични свойства: солта.
На седемгодишна възраст носех свещения съд… На десет бях момичето на мечката от Артемизий в Браурон, облечена в рокля с цвят на минзухар.
Бернар Сорел е фамилното име на светеца, роден през 1091 година в навечерието на кръстоносните походи. По бащина линия той е наследник на богато благородническо семейство от Франш Конте, а по майчина е от бургундската фамилия на херцог Монбар — „Мечата планина“. Семейният замък Фонтен се намирал между Дижон в Северна Бургундия и Троа, провинция Шампания — район, произвеждащ вино от времето на римляните, дори лозята били засадени от тях, но с течение на времето, естествено, били култивирани и подобрявани.