Същата вечер, докато двамата с Волфганг стояхме на каменните стъпала пред летището на Ленинград заедно с поне стотина души — странни типове от Източния блок, в очакване да преминем пред единственото гише на имиграционната служба, започнах, за първи път, да виждам истинската картина.
Това беше СССР, описан в статистическите справочници, които Волфганг ми бе дал да разгледам, с население трийсет процента по-голямо от това на САЩ, населяващо територия близо два пъти по-голяма, но с брутен вътрешен продукт равняващ се на една четвърт от нашия на глава от населението, като същевременно бе със значително по-голяма раждаемост, но — значително по-ниска продължителност на живота.
А Ленинград, искрящият град на Екатерина Велика и Петър Първи, който блестеше над водите като Северна Венеция, сега сякаш бе започнал да затъва в блатата, върху които някога е бил построен. Както в повече градове на Русия, и тук гражданите прекарваха голяма част от деня си в редене на дълги опашки, което в очите на западния човек води до необяснима с нищо и заразна масова атрофия.
Изминали бяха седемдесет и пет години от революцията и не можех да проумея колко време още хора, така изтерзани от своето съществуване, ще издържат да вярват в своите убеждения и ще търпят методите на насилие, с които ги притискат. Вероятно поканата, която ни бяха отправили, и нашето присъствие тук щеше да даде някакви, каквито и да било, отговори на този въпрос.
Чакаше ни млада жена с важно изражение и униформа на служител в Интурист, организация, за която се знаеше, че е неофициална служба на КГБ, която да ни отведе в хотела ни. По пътя Волфганг ми намекна, че според порядките тук не е прието неженени колеги мъж и жена да практикуват заниманията ни от предишната вечер. Разбрах го, но проумях истинската същност на казаното едва когато се озовахме пред сградата, в която щяхме да прекараме нощта.
Подобният на казарма „хотел“, който нашите домакини — съветските ядрени специалисти, бяха ни подсигурили, приличаше отвън на федерален затвор на САЩ. Многото етажи бяха съвършено еднакви, с дълги, покрити със зеленикав линолеум, коридори и луминесцентни лампи на тавана, по чието бръмчене и примигване съдех, че не са сменяни, откакто са били поставени за първи път.
След като набързо решихме каква ще е програмата за следващия ден, двамата с Волфганг бяхме разделени и бях отведена в моя „будоар“ от строга, приличаща на военнослужеща, дама, която ми се стори, че се представи като Светлана. На своя несръчен английски тя ми обясни, че ще е дежурна през нощта във фоайето и три пъти ми показа как да се заключа. Чака пред вратата, докато се увери, че съм го направила.
Едва тогава по призивите в стомаха си осъзнах, че от кроасаните и чашата шоколад сутринта не съм слагала нищо в устата. Разрових се в чантата си и открих пакет дребни бисквити и бутилка вода. Хапнах точно толкова, колкото да потуша бунтуващия ми се стомах, съблякох се в сумрака на влажната и лишена от отопление стая, извадих само най-необходимото от багажа си и изгасих осветлението.
По едно време чух деликатно почукване на вратата. Хвърлих поглед към портативния си часовник на бюрото от съвсем оскъдната мебелировка — беше малко след полунощ. Волфганг бе дал ясно да се разбере, че тайно промъкване по стаите за интимни срещи е напълно нежелателно. Тогава кой можеше да бъде?
Наметнах се с лекия си халат и отидох да отключа. Светлана стоеше отвън и изглеждаше необичайно смутена в сравнение с предишното й уверено поведение на човек, който се разпорежда със съдбите. Избягваше да ме гледа в очите и устните й се кривяха в нещо, което вероятно трябваше да се смята за усмивка по съветските стандарти.
— Някой… — тихичко, почти поверително зашепна тя със странното си произношение. — Някой иска да говори с вас. — Правеше жест с ръка, сякаш за да ме прикани да изляза от ледената си, но относително безопасна стая посред нощ за среща с неизвестно лице.
— Какъв е този някой? — загърнах се по-плътно с халата и отстъпих назад, стиснала здраво дръжката на вратата.
— Някой… — огледа се неспокойно жената. — Много настоява да говори с вас сега. Веднага. Моля, елате с мен… Той е там долу.